Той стисна с ръка гърдата й. Спусна я надолу по бедрото. Запретна полата й. Устата му въздействаше по странен начин върху сетивата й. Много странен.
После ръката му се плъзна между краката й. Целуна я толкова буйно, че тя се изплаши да не й счупи врата.
Миракъл се размърда и се опита да се отскубне. Внезапно нещо я задуши. То я отблъскваше. Поклати глава, или поне се опита.
— Моля ви — успя тя някак да изпъшка и извърна лице. Бореше се, докато той я стискаше все по-силно. Херцогът зарови лице в извивката на шията й и дръпна деликатната и нежна кожа с острите си зъби.
— Спрете! Недейте! Наранявате ме. Моля ви, Ваша Светлост, не тук.
— Мислех, че съм ви липсвал — изръмжа той в ухото й. Ръката му беше там между краката й и докато тя се опитваше с всички сили да се отдръпне, той я метна върху писалището, събаряйки разни украшения и преспапиета на пода. Рязко отметна роклята й и започна да разкопчава панталона си.
На вратата се почука. Той спря.
Затваряйки очи, Миракъл прошепна:
— Благодаря ти, Господи! Благодаря ти, Господи! Благодаря ти, Господи!
Той погледна надолу с ирония в сивите си очи. Вдигна вежди и измърмори:
— Колко жалко. Точно когато започвахме.
Миракъл скочи. Солтърдън се изправи и започна да елата в ред дрехите си. Изчисти някаква прашинка от ръкава на прекрасния си, безупречно скроен тъмносин редингот и оправи вратовръзката си. Почука се повторно.
— Какво има? — запита той.
— Лорд Колинууд е дошъл да ви види, Ваша Светлост — съобщи гласът зад вратата.
— Колинууд!
Солтърдън подмина Миракъл, отиде до вратата и я отвори рязко.
— Солтърдън — прозвуча поздравът, — чух, че сте се завърнали в Лондон. Приятелите ще се срещнат в Уиндзор на Чаринг Крос. Ще дойдете ли с нас?
Застанала все още неподвижна като статуя, с длан, притисната върху устата, която продължаваше да носи неговия обезпокоителен вкус, Миракъл се опита да пренебрегне чувството на студенина и гняв.
Къде остана онова вълнуващо присвиване на стомаха? Онзи завладяващ трепет, който чувстваше в Кависбрук всеки път, когато той я докоснеше? Дори когато я погледнеше с този потаен поглед, сърцето й спираше. Къде отиде цялото скрито желание, което изпитваше към него през всичките тия дни?
Защо се почувства така разочарована?
Гласовете в преддверието се преплитаха в дружески разговор — весел и дързък, понякога вулгарен, напомнящ за онези ужасни дни, когато Солтърдън и приятелите му бяха окупирали Кависбрук. Миракъл тръгна на пръсти към изхода, но спря веднага щом херцогът се появи отново. Един добре облечен непознат зад него надничаше през рамото му.
— Съжалявам, но трябва да вървя — каза херцогът със самодоволно подхилване. — Може би по-късно ще продължим? Х-м?
Той намигна и затвори вратата под носа й.
— Кой или по-скоро какво беше това? — чу се шеговито запитване, докато двамата напускаха къщата.
— Никой — беше отговорът. — Просто една позната.
В следващия миг вратата се открехна. Гертруд надникна зад нея. Големите й кръгли очи бяха опулени.
— Не обръщайте внимание, момиче — рече тя. — Негова Светлост е зает човек.
— Очевидно.
Миракъл изпъна раменете си, вирна брадичка и мина гордо покрай съчувстващата й прислужница.
— Ще пиете ли следобедния си чай, милейди?
— Не, благодаря — отговори тя със сломен глас. Миракъл се изкачи до стаята си на втория етаж на четириетажната къща и ритна вратата, за да я отвори. После застана за момент и преброи до десет отзад напред, докато ужасната болка в пръста й продължаваше да пулсира. Като накуцваше, тя отиде първо при леглото, а после до прозореца. Долу улицата гъмжеше от пешеходци и екипажи, а по Хайд Парк ездачите се перчеха с чистокръвните жребци, които високо повдигаха краката си.
Тя се замисли за Напитов, Маджар, Азис и Салифа. Спомни си и за Исмаил, наведен над наргилето си или свирещ на флейта. Представи си и фара, сега тъмен и самотен. Колко кораби биха могли да се заблудят при Рейс без предупредителната светлина по време на буря. Видя прасетата и кокошките си, гълъбите, които гнездяха в мъха, избуял високо по покрива на Кависбрук.
О, Джон, ако бяхте тук, вие щяхте да знаете какво трябва да се направи и каже; щяхте да ме успокоите, че всичко ще се нареди; че всички тези ужасни съмнения, които се надигат у мене, скоро ще изчезнат; че решението, което взех, е правилно; че съм се влюбила в подходящия човек.
Скъпият сладък Джон искаше само да я предпази от всички грозни истини. Беше пожертвал целия си живот за нея и майка й! Ако сега беше тук, щеше да знае какво да направи и може би тя нямаше да се чувства толкова загубена, самотна и неочаквано отчаяно изплашена.