— Момиче — чу се гласът на Гертруд близо зад нея, — пръстът ви кърви. Ще донеса паница с топлинка вода и…
— Не, благодаря ти.
— Милейди, не трябва да вземате грубите му маниери присърце. Такъв си е. Ами когато всичките приятели на Негова Светлост пристигнат за сезона?
— Знаеш ли — прекъсна я Миракъл, — че докато не дойдох в Лондон, нямах представа за сезона? Сигурна съм, че мама ми е говорила за него. Тя не беше като мене. Имаше толкова красиви мечти. Щеше да се чувства съвсем като у дома си тук и сред тия хора. Щеше да знае какво да прави и да приказва и никога не би се уединила в тази къща, без да вижда жива душа. — Тя подсмъркна и се опита да се усмихне. — Чудя се дали се е чувствала по същия начин, преди да се омъжи за баща ми.
— Какъв начин, милейди?
— Изплашена. Объркана. Разочарована. Разгневена. Мисля, че всяко момиче се чувства по тоя начин.
— Всичко се свежда до това дали го обичате. Вие го обичате, милейди, нали?
— Обичах го, обичам го, само че…
Тя се обърна отново към леглото и се просна върху него.
— Нищо, нищо — успокояваше я Гертруд, — ако се тревожите, че Негова Светлост не ви обича, аз видях лицето му, когато ви доведе тук. Кълна се, никога не съм го виждала толкова щастлив. Имаше нещо в очите му…
— Но сега го няма — възрази Миракъл. — Поне днес. — Тя потрепери при мисълта за неговото докосване.
— Да, днес изглеждаше както преди. Негова Светлост понякога е твърде темпераментен. Тази черта им е семейна. Брат му…
— Ти не разбираш — тя зарови лице във възглавницата. — Има нещо повече от това, че прояви темперамента си.
— Какво е то, момиче? Можете да разкажете на Гертруд.
— О, Герти! — проплака тя. — Ръцете му бяха студени!
Глава 16
Разкаянието е да виждаш рая и да усещаш ада.
— И всички вие, членове на Клуба на Брукс завидни благородници и джентълмени. От тази юнска нощ в лето Господне 1800 влизат в сила следните правила на действие — няма да се играе в салона за хранене; допуска се само хвърлянето на ези-тура за уреждане на сметката; наказанието на онези, които нарушат правилото, ще бъде да заплатят сметките на всички присъстващи членове.
— По-вероятно е да изхвърлим проклетата храна — извика лорд Селуин и редовните посетители на клуба, между които Джеймс Фокс, лорд Карлисъл, сър Степни и лорд Робърт Спенсър, брат на херцога на Марлборо, нададоха шумни викове на одобрение.
— Омръзнаха ни проклетите бифтеци, варените птици със сос от стриди и ябълковия пай на вечеря! Очаквам и някой фазан или риба срещу всичките тези пари, които залагам и губя — заяви сър Стапни с гръмогласен смях и добави: — Салон де-з-етранже сервира на клиентите-благородници овнешки бут, печена гъска или гълъб и пудинг със стафиди, без да трябва да доплащат нещо. Предлагам всички ние да вдигнем платната към Париж, джентълмени. Кои са за?
— И да лижем ботушите на Наполеон? Пълна глупост! Предпочитам да си похапвам варено говеждо до края на дните си, вместо да се съглася.
Някой удари чукчето. Друг натисна звънеца.
— Джентълмени, джентълмени! — Говорителят на клуба се опитваше да усмири свадливите играчи на хазарт и постоянните посетители. Смехът се поуталожи. Едва тогава той продължи:
— Всеки, който седне на новата маса, трябва да постави пред себе си петдесет гвинеи. Всеки, който сяда на масата със залози до двадесет гвинеи, не бива да има пред себе си по-малко от двадесет гвинеи. Слушайте, слушайте! Така установените правила са по заповед на самия сър Брукс. Продължете играта си, господа.
— Да продължим играта — рече лорд Спенсър и вдигна чашата с порто към масата за хазарт. — Като че ли някога сме спирали. Но я вижте, един от нашите чудесни приятели си прибира парите в джоба, колкото и малко да са, и любезно ни пожелава лека нощ. А може би не толкова любезно. Бейсингстоук! Още една игра на фаро или макао? Ще ти пусна няколко шилинга аванс. Май дяволски много се нуждаеш от тях? Последните няколко нощи все губиш. Какво става, старче? Лейди Сполука най-сетне е решила да насочи златния си лъч към някой друг, може би?
Клейтън пусна монета в ръката на прислужника, за да му донесе палтото, и се помъчи да не обръща внимание на присмеха на грубите си компаньони. Уморено затвори за няколко мига зачервените си очи — твърде много пушек и твърде малко сън. Твърде много бира. И френско вино. И лош джин.
Би трябвало да се върне в Бейсингстоук. У дома. Да излее енергията и безсилието си в оране, садене, строене, вместо да се измъчва в тази задушаваща обстановка. По дяволите, беше загубил цяло състояние през последните няколко дни и всичко това само защото не можеше да престане да мисли за Миракъл Кавендиш.