Защо? Защото тя вярваше в летенето? Защото общуваше с животните по-лесно, отколкото с хората? Или просто защото принадлежеше на брат му? Брат му, комуто всичко бе поднесено на тепсия, който тепърва трябваше да се научи да цени богатството и властта, който нямаше и най-малката представа какво може да направи за него жена като Миракъл Кавендиш, ако, разбира се, й позволи.
Клейтън тръгна несигурно към изхода. Някой го тупна по рамото и му лъхна на бъчва.
— Още една игра? Много ми е кеф да изпразвам джобовете ви, Бейсингстоук. След като толкова пъти сте ме изпращали до вкъщи с олекнала кесия. Един рунд на масата за вист? Какво ще кажете?
Клейтън погледна през рамо кръвясалите очи на сър Фриц Дръмънд. Някога той служеше в пехотната гвардия на Негово Величество и бе загубил поста си заради хазарта.
— Сър — рече Клейтън с толкова тих и заплашителен тон, че Фриц изненадано повдигна вежди, — свалете ръката си от рамото ми!
— А ако не го направя?
— Ще бъда принуден аз да я махна.
— Какво има, Бейсингстоук? Не умееш да губиш?
— Твърде пиян съм, за да обсъждам въпроса, Дръмънд.
Сър Хари Калвърт, генерал-адютант на херцога на Йорк, се приближи и внимателно свали ръката на Дръмънд от рамото на Клей.
— Не искате да се дуелирате с него, нали, Фриц? Последният, който го направи, приключи с белег от рапира върху стомаха си, само на няколко унизителни инча от най-ценната си лична собственост. — Той се усмихна на Клейтън. — Всички знаем как Бейсингстоук се отнася към нашата липса на благоприличие. Няма нужда да доказваме, че той отново е прав. Вървете си вкъщи и преспете една нощ, Хотърн, все едно какво ви гризе отвътре. Сигурен съм, че утре вечер ще пристигнете в отлична форма, ще опоскате кесиите ни и ще отнесете и последния ни шилинг.
Клейтън не отвърна нищо, обърна гръб на събеседниците си и напусна клуба. Вдъхна дълбоко мъгливия нощен въздух и се загледа в екипажите, които сновяха насам-натам. А, да, сезонът. Прословутият вълнуващ сезон. Когато всички родители показваха дъщерите си, с надеждата, че някой като него ще грабне нежното малко пиленце и ще го отнесе надалеч, за да живее щастливо до края на живота си. Вече беше получил две дузини покани по пощата, друга дузина му бе връчена лично от майки със светнали очи, които се интересуваха прекалено много от Бейсингстоук Хол.
— Кажете, милорд, вярно ли е, че отказвате да живеете в къщата и сте предпочели да обитавате някакви апартаменти в конюшнята? Чакате идеалната жена, за да споделите къщата с нея? Виждали ли сте напоследък дъщеря ми, милорд. Така се случи, че минавах край вас. Отбих се да ви поканя на нашия прием. Няма да можете да присъствате? Е, добре. Кажете, Бейсингстоук, как е брат ви, херцогът?
Една група се показа иззад ъгъла. Смееха се и подвикваха забележки по адрес на пътниците. Не бяха забелязали Клейтън и затова просто връхлетяха върху му. Търпението му се изчерпа. Обърна се гневно и се оказа пред брат си.
— Брей да му се не види! — възкликна херцогът и широко се ухили. — Погледнете кой е тук. Лорд Бейсингстоук! — Трей го тупна по рамото. Приятелите му се приближиха всички с леко пиянски усмивки и всички прихванали дамите си през кръста. Жената до Солтърдън се кикотеше. Олюля се малко, после се залови за него да не падне.
— Не съм ви чувал, откакто сте се върнали в Лондон — продължи Трей.
Без да обръща внимание на надутите приятели на брат си, Клейтън погледна към улицата. Опита се да се абстрахира от шума, от вбесяващата го тълпа и от факта, че миризмата на горящи въглища и конски фъшкии дразнеше силно ноздрите му. Къде, по дяволите, бяха изчезнали всички файтони?
— Трябваше да ме предупредите, преди да се завърнете в града — най-сетне заговори той на Трей.
— Така ли? Да, вероятно трябваше. Е, вижте, всичко стана съвсем внезапно.
— Сигурно адвокатът се е върнал от Мадрид.
— Най-неочаквано.
Клейтън подсвирна на една кола, но после забеляза, че е заета.
— Предполагам, това означава, че ще искате да видите скоро Мери — промърмори той под носа си.
Усмивката на херцога стана още по-широка. Той се приближи, мъкнейки след себе си жената, и смигна на Клей.
— Направих го, старче.
— Вече? — Очите на Клейтън пронизаха Трей.
— Да — продължи тихо херцогът, — само преди няколко часа. Признавам, че любопитството ми надделя. Исках да видя в какво точно се забърквам. Съзнавам, че беше рискован ход, като се има предвид, че не сме обсъдили детайлите на вашия престой в Кависбрук. Но аз обичам да се движа по ръба. Сигурно ни е семейна черта, а Клей?