— Не. Аз ви презирах днес следобед. Презирах всичко във вас — ужасния ви твърд поглед и вбесяващата усмивка, като че ли всички останали на света са някакви дребосъчета. Начина, по който карате нас, плебеите, да се чувстваме по-долни. Но аз не се чувствам по-лоша от вас, нито от който и да било друг в тоя покварен град. Не, не харесах целувката ви този следобед, сър. Ненавиждах допира на ръцете ви в моите коси, лице и тяло. Призлява ми само като си го спомня. Останете си там! Не ме докосвайте. Не и с тези ръце. Те са студени. Ужасно студени. Дори сега потръпвам при мисълта, че ще ме допрат! О, вървете си, Солтърдън, и ме оставете на мира. Бих искала… бих искала никога да не бях идвала тук! Бих искала никога да не се бях влюбвала във вас. Искам да се върна у дома. В Кависбрук. Там поне бях щастлива!
Миракъл побягна по стълбите в тъмното, настъпвайки края на нощницата, препъвайки се и без да поглежда назад, защото замъгленият му поглед и червеният отпечатък върху бузата му я преследваха. Съжалението бе заседнало като рибя кост в гърлото й. Искаше й се да си вземе обратно всички грозни думи, които бе изляла по негов адрес. Бе тръгнала да слиза по стълбите с добре подготвена реч, очаквайки да се срещне лице в лице със студенокръвния, студеноръкия и високомерен глупак, когото бе започнала да ненавижда още при първата му поява в Кависбрук. По-добре да умре, отколкото да се омъжи за този човек! Вместо това, когато дланта й докосна бузата му, когато в изненадания му поглед проблесна болка и уязвимост, тя почувства, че попада отново в кошмара на объркването, в който се бе мятала през целия следобед.
Как можеше в един момент да мрази този мъж, а в следващия да премалява от любов към него?
Как можеше да се отвращава от докосването на ръката му, а сега да го желае отново?
Защо любовта е толкова безразсъдна и болезнена?
Той я последва по стълбите. Стъпките му кънтяха и разтърсваха пода като земетресение. Тя изтича по коридора към стаята си, опита се да тресне вратата под носа му, но той я отвори с ритник така, че я блъсна в стената и две картини паднаха на пода.
Миракъл отстъпи към прозореца със свити в юмрук ръце и процеди през зъби:
— Излезте! Не ви искам тук!
— Това е моят дом, ако нямаш нищо против. Не сме вече в Кависбрук, Мери Майн. Мога да влизам и излизам, където ми е удобно, по дяволите. Като херцог на Солтърдън мога също да вземам каквото и когото си пожелая. Правата ми на първороден ще важат и за тебе един ден, слънчице мое. Мери Майн, елате тук.
— Вървете по дяволите! — С широко разтворени очи, като до болка притискаше гърба си в прозореца, Миракъл трескаво го заплашваше: — Ако ме докоснете, ще крещя. Ще скоча през този прозорец. Ще…
— Но днес следобед не се съпротивляваше толкова ожесточено, нали?
— Стойте настрана от мен или…
— Няма да направите нищо — рече той с дълбок кадифен глас, от който сърцето й подскочи.
Той беше само сянка пред нея — висока и застрашителна, — докато не прекрачи към слабата светлина. Тогава потъмнелите му очи се превърнаха в малки огнени искрици.
Клейтън повдигна едрата си ръка към лицето й, помилва бузката й и промълви:
— Нима казах, че няма да направите нищо? Не бях прав. Зная точно какво ще направите. Ще извърнете тези огромни зелени очи към мене и с едно свенливо спускане на тези необикновени мигли ще обърнете наопаки всичко. Ще ме докарате до лудост. Ще ме накарате да ви желая повече от която и да е жена. Ще ме обгърнете с магията си и ще ме накарате да се почувствам най-щастливия на света. Ще ме накарате да очаквам с нетърпение утрешния ден. Въпреки че много студени и самотни утрини са се изнизвали покрай мен и понякога съм мислил, че ще бъде по-добре да умра, отколкото сам да дочакам още една.
С длани той обгърна шията й, привлече я нежно към себе си, притисна главичката й към гърдите си, прокара пръсти през косата й и я целуна.
— Мери, Мери — въздъхна той, — не ми се сърдете. Мислех, че мога да се справя без вас. Опитах. Но открих, че сега ви желая повече от всякога, а времето ни изтича.
Тя се опита да каже нещо.
— Недейте — прекъсна я той и наклони брадичката й с пръст. — Извинете ме. Никога не съм искал да ви нараня, любима.
Той съзря белегът от страст на шията й — тъмна сянка върху бялата кожа. Болка изкриви лицето му.
— Копеле! — изръмжа Клейтън. Хвана брадичката й и помоли: — Любете ме! Страстно. Като за последен път. Имам нужда от вас тази нощ, Мери Майн. Умолявам ви…
Забравяйки досегашния си гняв, забравяйки, че само преди миг беше готова да излети от прозореца в желанието си да избяга от него, Миракъл притвори очи и капитулира пред това странно, объркващо въздействие, което неговата близост имаше върху нея. Ръцете на този мъж бяха топли и нежни. Караха кръвта във вените й да кипва само от едно леко докосване с крайчеца на пръстите върху пламналата й тръпнеща кожа. Караше я да го желае с всяка фибра на тялото си. Простичките нашепвани слова предизвикваха дълбоко в сърцето й някакъв болезнено-сладостен копнеж за любов. И желание. И страст. Може би утре ще си мисли за другия мъж, за онзи, който понякога събуждаше яростта й. Но тази нощ до нея бе мъжът, когото любеше. Човекът, за когото щеше да се омъжи.