— Мери, Мери — простена той. — Мое божествено малко момиче. Моя… Миракъл! Обичам ви!
Глава 17
Да обичаш, е да осъзнаеш, че би могъл да загубиш любовта.
Миракъл прекара цялата сутрин пред прозореца на спалнята си. Опряла чело на рамката му, тя наблюдаваше трескавото оживление долу на улицата, докато топлото слънце грееше в лицето й. От време на време вдигаше прясно откъснатата роза, която бе намерила върху възглавницата си, когато се събуди, и я помирисваше. Венчето беше бледожълто, а листата — восъчнозелени. Ухаеше божествено.
Усмихна се сънливо. Колко красив изглеждаше тая сутрин светът! Искрящо оживен. За пръв път от пристигането си в Лондон закопня да се включи в гъмжилото около нея. В крайна сметка това бе неговият свят. И тя възнамеряваше да го приеме изцяло. Да го покори. Това бе най-малкото, което можеше да стори за мъжа, когото обичаше. О, как го обичаше! Сърцето й се разтуптяваше при спомена как се бяха любили тази нощ тук, на прозореца. На пода. На стола. И накрая, но не по-малко страстно — на леглото. Бяха се любили, докато първите златисточервени слънчеви лъчи започнаха да озаряват сивото небе. След това от изнемога и щастие тя потъна в дълбок сън. Размърда се само когато той леко я целуна по бузата и прошепна: „Ще се върна, любов моя, обещавам“.
Да, но кога, запита се тя, загледана в улицата, и се засмя. Доволна от себе си, Миракъл се отдръпна от прозореца и затанцува из стаята. Точно тогава Гертруд влезе. Прислужницата я изгледа учудено и с присвити устни, което накара девойката да се разсмее още по-силно.
Като продължи да валсира, тя грабна изненаданата камериерка в здрава прегръдка и каза:
— Възхитителна сутрин, Герти! Не си ли съгласна?
— Да, милейди, но…
— Разбира се, не може да се сравнява с ездата на Напитов по брега, когато морските пръски и мъглата целуват лицето ми. Не, не бива да мисля за Напитов сега. Отказвам да сантименталнича през една тъй чудесна утрин. Негова Светлост съобщи ли кога възнамерява да се върне? Трябва да се изкъпя, да си изчеткам косата, може би да сменя роклята си. Искам да изглеждам безупречно, когато го видя отново. Етел! — повика тя от вратата, — ще ми напълниш ли ваната? И сложи малко розова вода. Бих могла да вплета няколко рози и в косата си. Вярвам, че това би му харесало. Скъпа моя Гертруд, защо стоиш като статуя? Нямаш ли какво да кажеш?
Прислужницата закърши ръце и започна да усуква престилката си. Гънка на безпокойство помрачи челото й.
— Милейди… Момиче… Чудех се… От колко време точно познавате Негова Светлост?
Докато четкаше косите си, Миракъл гледаше свежия цвят на страните си, отразени в огледалото, и свенливо се усмихна.
— От четири месеца, струва ми се. През три от тях не го одобрявах. Можеш ли да си представиш, Гертруд? Когато за пръв път срещнах херцога и неговите приятели, го помислих за неприличен. Арогантен. Със сърце от камък и душа, черна като катран. Беше груб, и студен и… Но вече не е! — Тя говореше на образа на Гертруд в огледалото. — Веднъж мама ми каза, че истинската любов може да промени и най-дивия и прост мъж. Оказа се, че е права. Да! Мъжът, който неотдавна се върна при мене, вече има съвсем друг характер, скъпа моя Гертруд. Не си ли съгласна?
— О, да, милейди — отвърна прислужницата някак под нос. — Той съвсем сигурно е друг човек. Хъм! Говорил ли ви е Негова Светлост някога за семейството си, госпожице?
Като завърза високо косата си заради къпането, Миракъл кимна и грабна един фуркет от тоалетката.
— Случвало ли се е да спомене, че има брат?
— Земеделец, който живее в конюшня, представяш ли си, Гертруд? Къде е Етел с горещата вода? Страхувам се, че ще се върне, преди да съм се облякла.
— Братята бяха много близки, милейди. Нали знаете — кръвта вода не става. Вероятно няма нищо, което не биха сторили един за друг.
Миракъл притича до отворения прозорец и се вгледа в движението по улицата, в пешеходците, сновящи нагоре-надолу, в жените с чадъри, в мъжете с цилиндри и бастуни. Все още нямаше и следа от Солтърдън. Тя пак се обърна към Гертруд и се намръщи.
— О, Герти, побеля като платно. Нещо не е наред ли?
— Ами, аз… Милейди, аз не зная как да го кажа… Сигурно ще изгубя мястото си, но… — Жената хапеше устната си, а разтревожените й очи изпитателно наблюдаваха Миракъл. — Вие наистина ли сте влюбена в този мъж, милейди?
Младото момиче кимна.
— Страхувам се, че сърцето ви ще се разбие, ако се окаже, че… че той е по-малко от онова, за което го имате.
— Отчаяна ще бъда. Заради него се отказах от всичко, което притежавах някога. Бих била загубена без Негова Светлост. Защо, Гертруд? Имаш ли нещо да ми кажеш? Има ли нещо, което трябва да зная?