— Не се и съмнявам, че си една от ония уличници от Спиталфийлдс, която се опитва да чопне една гвинея.
— Уличница! Добра ми жено, аз съм лейди Кавендиш.
— Как не! Лейди? Никога не съм виждала дама, облечена по този начин.
— Какво им е на дрехите ми?
— Изглеждат като измъкнати от проклетите гробари или вехтошари. Лейди! Ей, Барни! — викна тя на шкембестия касапин с кожена престилка от другата страна на улицата. — Това женче тук твърди, че е лейди.
— О, как се осмелявате! — извика Миракъл.
После с ужас забеляза, че неколцина мъже в лекьосани от пот дрехи спряха да работят и започнаха да се смеят и коментират. С пламнало лице тя се вгледа в хилещата се жена, без вече да разбира обидите й. А и не искаше да ги разбере. Мястото на гърдите й, където вещицата я беше ръгнала, болеше отвратително и за първи път, като се огледа, забеляза, че прекрасните величествени сгради на Уест Енд са сменени от разпръснати недостроени паянтови къщи и не толкова процъфтяващи търговски магазини. Забеляза още жени, застанали по уличните ъгли с протрити от носене дрехи и кърпени обувки. От време на време те подвикваха към по-фино облечените минувачи, които не им обръщаха внимание. Жените стигаха дотам да се приближават към случайни карети, спрели за момент заради движението.
— Ще ти дам да разбереш! — процеди Миракъл и възнагради чернозъбата вещица с тънка усмивчица. Протегна се небрежно и със замах отвори клетката с птички. С пърхане канарчетата излетяха като цвъртящ жълт облак.
— Ау! — изкрещя повлеканата, като правеше отчаяни и напразни опити да улови отлитащите птички. — Птиците ми! Проклетите птици! Сатана! Вещица! Помощ! Някой да я хване! Спрете я! Полиция!
Миракъл се дръпна, ускори крачките си, накрая затича. Крясъците на жената се чуваха все по-слабо, погълнати от шума на оживлението около нея. Внезапно се спря пред застрашителната мрачна фасада на болницата за луди „Св. Лука“. Скулпторите на Меланхолията и на Безумието, изваяни от Хогард, украсяваха двете страни на входа. Дишайки ускорено, тя се залови за заключената желязна врата и се взря в почернелите от сажди каменни стени и не по-малко мръсните разтворени прозорци, през които се различаваха бледите измършавели лица на обитателите, отправили надолу към нея празните си погледи.
Миракъл се обърна. Трескаво заразглежда улицата, сградите, потока от безизразни очи. Всеки се бе съсредоточил в собствените си мисли и никой не я забеляза. Сякаш бе пукнатина в тротоара.
После дочу пърхане на криле до лицето си. Огледа се. Канарчето с извитото краче кацна на рамото й, вдигна главичката си и прекрасно запя.
Една тежка ръка я хвана за другото рамо. Тя извика от изненада и болка. Хващането бе като разпъване на кръст и тя се завъртя.
Портата на „Св. Лука“ зееше като паст. Един санитар в сивкави дрехи стоеше там. А друг, цял фут по-висок, я стискаше като в менгеме.
— Отиваш ли някъде? — изръмжа той и я възнагради с усмивка от разядени зъби.
— Моля да разберете, Ваша Светлост. Тия клети същества непрекъснато намират начин да избягат от нас на улицата. Нямаме достатъчно персонал, за да наглеждаме всички. А и средствата ни са съвсем недостатъчни за истински предпазни мерки. Моите санитари просто са си вършели работата. Когато са видели девойката, тя е била явно объркана и разтревожена. Борила се е със зъби и нокти, крещяла е с цяло гърло от ужас и твърдяла, че е лейди. И не само това. Твърдяла, че е бъдещата херцогиня на Солтърдън и настоявала да се свържем с вас. Изглеждаше толкова непреклонна, Ваша Светлост. Моля да ме разберете! Ние в „Св. Лука“ трябва да вземаме всички предпазни мерки, преди да приемем един пациент. Затова си помислих, че ще е най-добре да ви поканя тук. Разбирам колко обременяващо за вас е…
— Приключвайте! — Клейтън сряза нервния администратор и продължи да крачи, опитвайки се да не обръща внимание на далечните шумове, които отекваха по тесните като тунел помещения на болницата.
Госпожа Елисмиър седеше до стената на стол с висока облегалка. Погледът й следеше младия мъж. Ръцете й в ръкавици стискаха малка дамска чантичка в скута.
Администраторът Уилкис кимна на помощника си. Една врата се отвори. Човекоподобен вой и стенание нахлу заедно с вонята от физическа и умствена разруха.
С ръце в джобовете Клейтън се взираше пред себе си и размишляваше какво ли наказание ще получи, ако убие брат си.
— Ваша Светлост — продължи да досажда Уилкис, — момичето. Познавате ли я?
Клейтън се обърна към вратата. Там стоеше Миракъл.
Двама санитари я стискаха здраво за ръцете. Тя го загледа със стъклени, широко отворени очи. Малката й упорита брадичка леко потрепваше.