Тя спря, побутна с ръкавицата си една особено едра жълта роза и каза:
— Знаете ли, забелязах как ви гледат. Жените. Те ви преследват с поглед, където и да отидете. Прочетох, копнежа в очите им. И завистта, когато гледаха мене. Те бяха учудени. Защо именно тя? Как изобщо е възможно той да я обича и да й се възхищава? — Тя наклони глава, погледна го косо и рече тихо: — Понякога се чувствам такава глупачка. Струва ми се, че не ви заслужавам. Събуждам се сутрин с мисълта, че всичко ще свърши; че това е някаква перверзна шега, че вие внезапно ще изчезнете от живота ми като всички досега и аз ще остана сама… Отново. И съм уплашена.
Тя с мъка си пое дъх и каза:
— Много дълго време измина, откакто не сте ме целували, Ваша Светлост.
Клейтън пристъпи до нея, взе лицето й в ръце и нежно я целуна по челото.
— Не точно това имах предвид — промърмори тя.
— Несъмнено. Но трябва да се задоволите с това… засега.
— Докато се оженим ли?
— Да.
Миракъл се отдръпна.
— Не сме ли станали твърде благоприлични откак пристигнахме в Лондон? Наистина, сър, никак не напомняте мъжа, който ме преследваше упорито в Кависбрук. Дори начинът, по който се обличате, е различен. Толкова официален — сякаш сте един от тях. Изглеждахте много по-естествен по риза и брич, с лудо разрошена от вятъра коса и с настроение, непостоянно като времето.
— Миракъл — запита той, — не сте ли щастлива?
— О, Боже мой, да! — възкликна тя, усмихвайки се неочаквано. — Как бих могла да не съм щастлива? Чувствам се като принцеса. Имам скъпи дрехи и косата ми… Харесвате ли я така? На масури?
— Много е красива.
— Малко ме сърби — призна тя и почеса главата си. — Но щом ви харесва… — Тя се разсмя, приближи го с танцова стъпка и го целуна по бузата. — Сигурно ме смятате за ужасна, сър, и страшно неблагодарна.
— Съвсем не.
— Късметлийка съм, че ви имам. Като си представя, че ме избрахте измежду всички други. Обещавам, че ще положа много усилия да ви направя щастлив. И преди всичко — горд. — На тръгване тя се усмихна и му изпрати въздушна целувка. — Лека нощ, тогава. Ще ви видя ли утре?
Той кимна.
Тя се завъртя на пръсти, забърза по пътеката, мина покрай Ели, която продължаваше да стои в сянката до вратата, и изчезна в къщата.
— Лека нощ! — извика тихо Клейтън.
Миракъл вземаше по две стъпала до стаята си. Веднъж вътре, тя затръшна вратата и се облегна на нея. Скри лицето си в ръце и си пое дълбоко дъх.
Ядно задърпа панделките и фуркетите от косата си и ги захвърли на пода. Тогава влезе Етел.
Безмълвно, горничната побърза да й помогне. Прихвана я за плещите, заведе я до столчето пред тоалетката и я накара да седне. Много внимателно Етел започна да търси из къдриците, заизважда фуркетите, освободи плитките, докато Миракъл втренчено гледаше отражението си в огледалото и се опитваше да преглътне вълненията си.
— Хареса ли ви операта? — проговори най-сетне Етел.
— Не — избухна девойката. — Не можах да разбера нито една проклета дума от това, което крещяха. Нито някой друг разбра, сигурна съм. Но това нямаше значение за тях, защото и без това не даваха пет пари за представлението. Всички ме гледаха. Или по-точно — гледаха Негова Светлост. Обзалагам се, че дори актьорите се интересуваха повече кой ги гледа от ложата на херцога, отколкото да изиграят мелодичната си трагедия. Какво да правя, Етел? Страхувам се, че колкото по-дълго прекарвам тук, толкова по-ясно ми става, че не съм скроена за такъв живот. Като херцогиня ще се проваля напълно. Не харесвам операта и следобедните чайове, нито дългите часове, прекарани в празнодумство.
Извъртайки се на столчето, Миракъл се загледа в мишковидното лице на камериерката.
— Можеш ли да проумееш, че не било редно за една дама да чете книги? Фактът, че го правя, без съмнение ще доведе лондонското общество до истеричен припадък. А що се отнася до физическата работа — Боже опази! Както госпожа Ели обясни: „Отличителен белег на дамата е да не върши нищо, освен да танцува, но валсирането не бива да е толкова продължително, че лицето на Нейна Светлост да залъщи от топлината и напрежението“. О, аз съм едно неблагодарно същество. — Тя стана от столчето и закрачи из стаята. Етел я последва, опитвайки се да разплете косата й.
— Трябва ли любовта да бъде абсолютна саможертва? — попита Миракъл на глас, без да очаква отговор. — Нима любовта не е сляпа? Толерантна? Не приема ли тя различията? Не ги ли понася, без да протестира? Няма ли да бъда точно толкова способна да отгледам децата му и да му бъда достойна съпруга без всичко това — тя посочи половин дузината рокли, които бяха пристигнали от модистката тази сутрин.