Отивайки до прозореца, Миракъл погледна окъпаната в лунна светлина градина и улица. Каретата на херцога бе още там, а Негова Светлост стоеше с ръце в джобовете и разговаряше с Ели.
Какво ли обсъждаха?
Нея, естествено. Какво друго? Може би следващия урок по етикеция? Или по риторика? Бъдещата херцогиня сигурно трябва да владее изкуството да говори красноречиво и ефектно. Може би и маниерите? Благородниците трябва да умеят да се справят елегантно с другите. В края на краищата, имаше голяма изтънченост в публичното „отрязване“ на хората.
Лека-полека, докато наблюдаваше Солтърдън в лунната светлина, недоумението й се изпари.
— Неблагодарница! — си каза тя. Етел започна да четка дългата й коса, тананикайки си. — Имам всичко, което моята скъпа майка желаеше за себе си. А аз само хленча и се оплаквам. Но мога ли да бъда обвинявана, че тъгувам за дома? Че ми липсва Джон? Че мечтая за утрините, когато яздех Напитов през вълните под хълма на Света Катерина? Може ли да бъде обвинявана една жена, че копнее за единствения живот, любов и приятели, които е познавала досега? Бях щастлива тогава, Етел. Много щастлива. В компанията на Негова Светлост също съм щастлива… Поне в повечето случаи. Когато сме сами. Когато не ми се напомня кой и какъв е той, нито каква трябва да стана аз, за да се свържа с него. Неблагодарница съм. Какво да правя?
Дъждът не престана през следващите два дни. Миракъл подели времето си между зяпане през прозореца, дискусии със Саманта (както бе кръстила куцото канарче, предполагайки, че е женско) върху промените, които възнамеряваше да направи в Лондон, ако някой внезапно умреше и я короноваха за кралица. Препрочиташе книгите, които бе открила в Парк Хаус, и прекарваше дълги часове с Тадеус в конюшнята, където чистеше помещенията и чешеше конете.
Веднъж като тършуваше в плесенясалата задна стая на конюшнята, тя откри под пластовете наслоена прах някаква странна чудесия на четири колелета подобна на колесница.
— Състезателна кола — обясни Тадеус с привичния си мързеливо провлечен говор, излегнат върху балите сено, втренчил поглед в тавана, през който капеше в поставените на пода ведра. — Негова Светлост опита един-два пъти късмета си с конете, но загуби цяло състояние. Струваше му цели хиляда гвинеи. Така беше. Заплаши, че ще изпрати на касапина стария Претендент, ей го там — той посочи високия дорест кон с дълъг гръб, заврял муцуна в зърното. — Но брат му купи коня и така го спаси. Възнамеряваше да го отведе в имението си.
— В ред ли е? — попита Миракъл, като гледаше чудесията за състезание.
— Да, напълно изправна. Но само когато тя си иска. Ето защо навремето Негова Светлост я купи. Плати истинско състояние за нея, честна дума.
— Кой се състезаваше?
— Аз.
Изненадана, Миракъл огледа дългуча, който продължаваше да се изляга по гръб, дъвчейки стрък сено.
— Когато карах последния път, си счупих проклетия крак — обясни Тадеус и се почеса по корема. — Ще се кача отново на нея, когато стрижат бръмбарите за вълна. Ако някога е имало луд кон, това е Претендента.
— Можеш ли да я впрегнеш?
— Какво искате да кажете, милейди?
— Да впрегнеш Претендента в състезателната кола.
Тадеус сви рамене, бавно се изправи на крака и започна да измъква колесницата. През следващия час Миракъл стоеше отстрани и нетърпеливо чакаше момъкът да завърши доста сложната си задача. Когато колесницата бе сглобена, тя смаяно я загледа и вълнението разтупа сърцето й.
Две въжета, закрепени с пружини, бяха прекарани отстрани между предния и задния колесник. Сбруята бе от тънка кожа, облечена с коприна. Седалката за водача, тапицирана с кадифе, висеше върху кожени каиши. Лагерите на колелата бяха от бронз; над тях имаше кутийки със смазочно масло. Захапката на юздата беше малка, дървена, подсилена със стоманени пружини, както бяха подсилени повечето части на колесницата. Но всичко бе толкова леко, че Тадеус го носеше без усилие.
Миракъл забеляза още един сандък. Зарови из него и извади дрехите за кочияша: бял сатенен жакет, черна кадифена шапка и червено копринено трико.
— Често ли има състезания с колесници — запита тя незаинтересования Тадеус.
— Не — отговори той и се пльосна отново върху сеното.
Миракъл усети, че ентусиазмът й се изпарява, но той отново привлече вниманието й с думите:
— Веднъж месечно. Първата неделя от всеки месец, милейди. Отвъд улицата, в парка — Очите му се разшириха и той поклати глава: — Няма отново да се покатеря на тая чудесия. Преди два месеца едно момче загина, тъй като проклетата колесница се блъсна в някакъв камък и се преобърна. Когато успяха да усмирят коня, от него не бе останало достатъчно за едно прилично погребване.