Къде витаеше тя? Може би язди в Кависбрук скъпоценния си Напитов сред утринната омара? Или седи край огъня на Исмаил и слуша флейтата му? Или, кацнала на несигурната платформа на фара, загледана в морето, мечтае за полет? Откакто я бе довел в Лондон, не бе виждал този израз на върховно задоволство в очите й.
„Дете на природата“ я бе нарекла Ели.
— Ти съсипваш духа й, съсипваш онова, което е самата й същност — бе добавила, а после го запита: — Кога ще престанеш да се жертваш за брат си? Тя обича самия мъж, а не титлата му.
— Ваша Светлост — чу Клейтън гласа на домакина и се намръщи. — Ваша Светлост искате ли порто?
— Бренди — отвърна той, без да мисли, и подаде чашата на въртящия се наоколо прислужник.
Неколцина мъже се изсмяха силно и възкликнаха от изненада. Фоншо се ухили:
— По дяволите, заприличвате на брат си. Не съм и помислял, че ще заобичате брендито. То винаги е било питието на Клей. Само не ми казвайте, че той от своя страна се е прехвърлил на порто.
Клейтън загледа Фоншо в лицето.
— Като говорим за брат ви — включи се в разговора лорд Картрайт, — не съм го виждал и чувал от известно време. Да не е пак в Париж с онази графиня… Как й беше името?
— Деларю-Мадрас — подсказа граф Станхоп и се загледа усмихнат в тавана. — Хубава жена, с горещ темперамент, самият аз бях близък с нея известно време, преди да овдовее.
Прислужникът се появи с брендито, но те не го забелязаха и той се изкашля. Фоншо се наклони към Клейтън и понижи глас:
— Чух, че и вие сте имали нещо с дамата, Ваша Светлост. Отдавна, когато Клей се бе заровил до глезените в калта на Бейсингстоук. Какво мислите би казал брат ви, ако разбере, че сте повдигали полите на любовницата му?
Клейтън се взря в брендито и бавно го надигна. Граф Фаншо се изправи.
— Смятам, че това е приключило, Ваша Светлост. Сега, когато самият вие имате такова хубаво парче.
С изкривена в злорада усмивка уста, Клейтън обгърна със сивите си очи цялата тая похотлива компания и отговори с равен глас:
— Джентълмени, говорите за бъдещата херцогиня на Солтърдън, за моята годеница. Бих бил много, много внимателен на ваше място.
Челюстите им провиснаха. Седнаха на местата си.
— Защо не ни разкажете за вашето детство? — дочу се гласът на графинята, привличайки вниманието на Клейтън отново към Миракъл. Синьозелените й очи бяха приковани в него. Изглежда бе забравила любопитната си компания.
Какво бе чула тя? Забелязала ли бе идиотския гаф с брендито?
Най-сетне девойката се извърна към домакинята.
— Детството ми ли? — повтори тя.
— Имате ли сестри, братя?
— Не.
— А приятели? С кого прекарвахте времето си?
— С мама.
— С вашата майка? — Дамите се разсмяха.
— Да — заяви Миракъл по-твърдо. — Играехме на рими и на въпроси и отговори. На шаради и на асоциации. В дни, когато валеше неспирно, често играехме на карти. Друг път просто седях и я слушах как свири на пиано. И когато ставах много, много тиха и търпелива, тя ми позволяваше да седна на скута й и ме учеше как да изтръгвам мелодията. Тя беше всичко, което имах, и аз бях всичко, което тя имаше. Тъй като баща ми често отсъстваше.
— А къде са родителите ви сега?
В плах опит да запази самообладание, Миракъл вирна брадичка и заяви:
— Майка ми е мъртва. Баща ми… също е мъртъв.
— Колко печално! Но и какво щастливо стечение на обстоятелствата, че Негова Светлост е бил тъй любезен да ви вземе под закрилата си.
— Да ме вземе под закрилата си? — Ярка червенина внезапно обагри безупречните й гладки страни. — Да — добави малко уморено и тъжно тя, — предполагам, че е така.
— Ваша Светлост — каза лорд Картрайт.
Клейтън с усилие отклони вниманието си от дамите.
— Разказвах на лорд Дерби, сър, че обирите по пътищата изглежда напоследък са се увеличили. Научихте ли, че мистър Боус наскоро бил ограбен. Отмъкнали му златния часовник и кесия с 30 гвинеи на надбягванията в Епсън. Страхувам се, че любовта ни към конете и надбягванията скоро ще западне, ако бъдем заплашени постоянно от подобни престъпления.
— Състезанията никога няма да престанат — оспори Дерби. — Откакто човекът се е покачил на конския гръб, желанието му да забие шпори в хълбоците и да шиба с камшика, докато животното се запени, не го е напускало.
— Съгласна съм — обяви високо Миракъл и с това предизвика всички в приемната да обърнат глави към нея.
Мъжете слисани запримигваха. Дамите останаха с отворена уста.
Тя стана и се отправи към господата, които веднага скочиха от столовете си, несигурни за мотивите й и напълно шокирани, че се включва в разговора им. Девойката продължи: