— Има един романс от тринадесети век, написан от сър Бюи от Хемптън и напечатан от Копланд в 1550 година, в който се говори за любовта на англичаните към надбягванията. През лятото в Уитсънтайт, рицарите определят ден, в който жребците и кобилите си да опитат: чии кон най-пъргаво ще бяга. Три мили е било тогаз трасето, и който най-добре е яздил, от чисто злато лира получавал.
Миракъл дари мъжете с една лъчезарна усмивка. Граф Фаншо преглътна и запристъпва от крак на крак, погледна смутено гостите си, а после и Клейтън. Клейтън остави брендито си.
— Лейди Кавендиш е прекрасна ездачка — поясни той.
— Вие яздите? — Поразено запита лейди Дерби зад гърба на девойката.
— Естествено. Нима не го правят всички?
Някой се изкашля.
Като се огледа и забеляза изненаданите и явно неодобрителни погледи на дамите, тя вирна брадичка и заяви:
— Освен това и чета. Можете ли да си го представите? Английските, латинските и италианските класици са много забавни, но творбите на Платон, Аристотел и Демостен са онези, които подбуждат размислите. Известно е, че лорд Честърфийлд е насърчавал сина си да изучава великите философи, защото бил убеден, че класическото образование е уместно и необходимо за оформянето на характера на един джентълмен. Обаче той явно не е разбирал, че жените са също толкова способни за интелектуално израстване и заслужават насърчаване не по-малко от съпрузите си.
Пълна тишина!
Тогава лорд Гууч, млад мъж с бледо лице и малки, черни като маслинки очи, пристъпи напред и рече неуверено:
— Честърфийлд е заявил също, че изучаването на гръцките философи е онова, което отличава мъжа. Само латинският не е достатъчен. Самият аз предпочитам творбите на Омир.
— Май станах за смях? — попита Миракъл, когато пое ръката на Клейтън да слезе от каретата в дъжда.
— Да — съгласи се той. — Херцогът също. Но няма значение. Ще минат няколко дни, преди да се разчуе. Само след две седмици обаче несъмнено ще откриете жени, които ровят из книгите на съпрузите си, да не говорим, че ще яхнат конете им.
Без да отговори, Миракъл последва Ели в проливния дъжд, като не обръщаше внимание на опитите на Клейтън да я подслони под разгърнатото си наметало.
Гертруд отвори широко вратата. Ели и Клейтън опитваха да отърсят водата от дрехите си, а Миракъл търсеше Саманта по гредите. През последните дни канарчето свикна да се спуска по стълбите и да кацва върху главата на девойката, чуруликайки за поздрав. Смешното бе, че Клейтън похарчи цяло състояние от парите на брат си за най-фини дрехи, книги, тоалетни принадлежности и официални тоалети, които нормално правеха жените доволни и щастливи, а Миракъл намираше удоволствие само в тази мършава жълта птичка, която при всяка възможност заставаше на рамото й.
Защо ли се изненадваше всъщност?
— Саманта — извика девойката, оглеждайки витата стълба.
Клейтън размени с Ели развеселени погледи. После забеляза странно разтревожената Гертруд. Пълничката прислужница стоеше отстрани на входното антре, кършеше ръце, а от очите й течаха сълзи.
Той се намръщи, понечи да заговори, но видя ръката на Герти, която сочеше масата. Там лежеше увито в дантелена кърпичка пакетче. Жълто перце надничаше под бродирания ръб. Сърцето на Клейтън спря.
В този момент Миракъл се обърна и долови тревогата му. Погледът й проследи неговия.
Разтреперана, Гертруд внимателно взе пакетчето и й го подаде.
— В един момент тя пееше с цяло гърло, а в следващия… Намерих я върху перваза на прозореца във вашата стая. Сякаш се бе подхлъзнала, докато е надничала навън. Мисля си, че е очаквала вашето завръщане, милейди. Тя не бе достатъчно силна да продължи да живее. Малкото й сърчице просто се е предало.
Миракъл се взря в пакетчето със стъклен поглед.
Ели стоеше като статуя със сключени ръце. Клейтън се приближи до момичето, което пое нежно птичето от ръката на Гертруд и я залюля в дланите си.
— Студена е — прошепна тя.
— Да, госпожице. Издъхна скоро след като вие и Негова Светлост излязохте.
— Изглеждаше ми много по-силна…
— Понякога външният вид лъже.
— Мери — каза Клейтън, — моля ви, дайте ми я!
— Не — тя категорично поклати глава и притисна любимката си до гърдите. — Ще я погребем, разбира се. Зад къщата, ако не възразявате.
— Естествено. Първото нещо утре сутрин…
— Тази вечер. Сега — подчерта тя с привиден кураж. Гърлото й се бе стегнало от мъка. — Накарайте Тадеус да донесе лопата, ако обичате, сър. Или аз самата ще го направя.