— Навън вали и…
Тя се завъртя и се насочи към задната врата. Клейтън я последва. Той самият донесе лопатата. Намери я след четвъртчасово ровене в тъмната градинска барака, зарита под изгнила окосена трева и плевели.
Изкопа малко гробче зад конюшнята — под клоните на вековния бряст, до избуялия розов храст. Дъждът плющеше по главата и раменете му.
Не искаше да гледа как девойката полага малкото телце в калната дупка, затова се обърна към тъмната конюшня. По дяволите, тя страдаше непоносимо! Не погребваше само птичката си, погребваше майка си. Баща си, който може би също е мъртъв. И цялото си минало.
Дъждът заваля още по-силно, толкова силно, че Клейтън не можеше да диша. Най-сетне си позволи да погледне към земята, където коленичилата Миракъл зариваше плитката дупка с голи ръце. Дрехите й бяха просмукани от вода, бялата й рокля — цялата в кал. Вдигна бледото си лице към него. Едва тогава той забеляза тъмните кръгове под лъчезарните й доскоро очи и колко е измършавяло лицето й. Мъката, която прочете в погледа й, сви гърлото му.
— Трябваше да я пусна на свобода — призна тя, без да забелязва дъжда. — Може би тогава щеше да остане жива. Ако нямаш свободата да летиш, сър, за какво да живееш?
Той затвори очи и падна на колене пред нея. Обгърна вкочанясалите й рамене и я притисна към себе си.
— Наплачете се, за Бога!
И тя го направи най-сетне. Отпускайки се в прегръдките му, изля чувствата си като поройния дъжд над главите им. Цялата трепереше. Гърдите й се надигаха. Плака до премаляване. Краката й не я държаха и той се отпусна на земята, поставяйки мокрото й тяло върху себе си. Зави я с подгизналата си пелерина. Лежейки по гръб, обърна лице към небето и се разплака заради нейната мъка.
Миракъл се бе свила всред влажните бали ароматно сено и оглеждаше уютната, благоустроена конюшня на Парк Хаус, докато Тадеус довършваше поставянето на ремъците, въжетата и катарамите, за да впрегне нетърпеливия кон в спортната кола. Лудешкият танц на пламъците от фенерите по стените само усилваше растящата нервност на дорестия жребец. Той пръхтеше и риеше с копита.
— Трябваше да видиш лицата им! — рече тя на улисания в работа коняр и поднесе стиска сено на Претендента. Разсмя се, когато конят я изскубна от ръката й и замята муцуна насам-натам. — Ефектът вероятно би бил същият, ако скочех и започнех да събличам дрехите си. Представи си жена да чете! И да язди! Боже опази! Та нали задължението на дамата е да се пази да не свърши нищо полезно.
— Така е — съгласи се той и почеса коня по плешките. — Но ако нямате нищо против, че го казвам, милейди, най-добре е да свиквате с това. Негова Светлост не е известен с търпението си, нали знаете.
— Така изглежда. Негова Светлост и аз имаме все по-малко какво да си кажем освен да се посдърпаме.
Тадеус се отдалечи от коня и поклати глава.
— Посдърпаме не е най-подходящата дума за онова, което ще стори Негова Светлост, когато разбере какво възнамерявате да направите. Ще ви го кажа пак, милейди, иска ми се да премислите, преди да се качите на тази чудесия в неделя. Опасно е.
— Разбира се, че не е. Номерът е да знаеш трасето, а след като съм го минавала всяка нощ през изминалата седмина, вече го познавам като петте си пръста.
— Опасно е — повтори той и чертите му се изкривиха от безпокойство, докато проверяваше отново катарамите.
— Отвори портите! — заповяда му тя, покачи се на несигурната стърчишка и хвана здраво юздите. После добави по-меко: — Сега вземи да поспиш. Връщам се след час.
Миракъл подкара коня по калдъръмената алея и излезе в мъглата на хлъзгавата от дъжда улица. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че отново е с Напитов, а ръцете й леко управляват юздите. О, колко й липсваше той! Вълшебните разходки в омарата на утринта или посред нощ! Волният вятър в разпуснатите й коси! Джони винаги я заклеваше, молеше я да не отива, но неизменно я приветстваше при завръщане с прегръдка, със затоплен край огнището шал и канче горещ чай или шоколад. Сетне я караше да му разказва за удоволствието от преживяното.
Той поне разбираше свободата да полетиш.
От всички заведения, сервиращи кафе и шоколад, които Миракъл бе посетила от пристигането си в Лондон, „Какаово дърво“ несъмнено й бе най-любимото. Неголямо и интимно, със стени от полирано розово дърво и маси и столове в стил чипендейл, то предлагаше на посетителите си отмора след забързаната оживеност на лондонските улици.
А в дъното му имаше уютна читалня с ъглова камина, персийски килим и няколко лавици с книги. Докато дамите чакаха каничките шоколад, мъжете можеха да прелистват литературните творби, отпечатани в над тристате издателства из цяла Англия, и купищата популярни вестници.