— Не е и нужно — сопна се тя. — Ще се погрижа само за тези грубияни.
— Има още хиляда като тях в укреплението. И десет хиляди, разпръснати из града. С всички ли ще се биеш?
— Ако се наложи — рече безсмъртната, обръщайки се пак към затвора. Анпу бяха хванали няколко души от тълпата — без да подбират мъже или жени, стари или млади, — и ги влачеха към затвора. Тя видя момчето. То още се мяташе в ръцете на огромния анпу и викаше едно име, отново и отново. Вирджиния прехапа устни, гледайки как майката затисна ръцете си с уши и се свлече върху камъните. Стражът анпу държеше момчето високо с едната си ръка и точно преди портата да се затръшне, то престана да се бори и извика с пълно гърло:
— Атон!
Тълпата повтори с рев името.
— Какво ще стане с него? — попита Вирджиния загадъчния мъж.
— Ако има късмет, ще го осъдят да работи в мините или да бъде пратен при робите, които строят пирамидите на Древните.
— А ако няма? — започна тя, но после млъкна, внезапно осъзнала, че младежът говореше на английски. Обърна се пак към него.
— Ако няма, ще го пратят като роб в някое от Сенкоцарствата. Това е доживотна присъда. Някои биха казали, че е по-добре от другия вариант.
— Който е?
— Да бъде хвърлен във вулкана.
— За какво? — попита тя. — Задето хвърли един плод ли?
— Всички наказания са излишно сурови. Предназначението им е да държат хората под контрол. Това е начинът малцинството да управлява мнозинството. Със страх.
— Човечеството трябва да се вдигне — сопна се Вирджиния.
— Трябва.
— Предполагам, че Изида и Озирис са те пратили да ме намериш? — попита тя.
— Не са.
Безсмъртната го изгледа внимателно.
— Познаваш ме, нали?
Ъгълчетата на очите на мъжа се набръчкаха, когато той се усмихна.
— Познавам те, Вирджиния Деър — съгласи се той. — А ако погледнеш през рамото ми, ще видиш още някой, който те познава.
Вирджиния отмести поглед и се взря над дясното рамо на фигурата. Облегнат на стената на входа на една уличка и подпиращ се на една висока откършена пръчка стоеше доктор Джон Дий. Магьосника вдигна сламената си шапка за поздрав.
— Върви при него и чакай. Скоро ще се присъединя към вас.
Вирджиния посегна да хване мъжа за ръката, но една закривена метална кука се уви около китката й.
— По-добре ще е да не ме докосваш — прошепна той ледено. Езици жълт огън запълзяха по куката и безсмъртната почувства как флейтата й стана почти болезнено гореща:
Синеокият мъж кимна и мина покрай нея. Тръгна през тълпата, като внимаваше да не докосва никого, и Вирджиния забеляза, че всички несъзнателно се отдръпват от пътя му. Нетипично развълнувана, усещайки туптящата като второ сърце флейта върху кожата си, тя прекоси площада и се шмугна в тъмната уличка при състарения магьосник.
— Мислех те за мъртъв — рече вместо поздрав.
— Очарователно приветствие. Наистина бях почти мъртъв.
Клатейки леко глава, тя го измери с поглед.
— Трябваше да очаквам, че ще си труден за убиване.
— Бас държа, че не си се сетила за мен нито веднъж — каза той с уморена усмивка.
— Може би само един или два пъти — призна тя сърдечно. — Надявах се да си умрял бързо и се боях, че не си.
— Да не би да долавям нещо като загриженост? — подразни я той.
— Изглеждаш стар — каза тя, избягвайки въпроса.
— Не съм толкова стар, колкото бях. И още съм тук.
Вирджиния Деър кимна.
— Предполагам, че не Изида и Озирис са възстановили младостта ти.
— Не.
— Синеокият мъж? — предположи тя.
Дий кимна.
— Маретю, с ръката кука.
От това име по гръбнака на Вирджиния пробяга тръпка.
— Смъртта — прошепна тя.
— Която ми даде живот — рече Дий, клатейки глава. — В какъв свят живеем! Едно време човек поне знаеше кои са приятелите му.
— Ти никога не си имал приятели — напомни му тя.
— Вярно е. А сега всичко се обърна с главата надолу.
Вирджиния Деър се завъртя към неспокойно шаващата тълпа.
Синеокият мъж бе изчезнал. Видя жената, която бе изгубила сина си. Едно малко момиченце — на не повече от три-четири годинки — се бе вкопчило в полата й.
— Къде е Маретю?
— Отиде да посети някого в затвора.