От нощта изникна едно момче с плъше лице и се втурна към Алхимика, протегнало хищно ръце. Докато минаваше покрай Пернел, тя се завъртя и настъпи опашката му, което го накара да спре и да изквичи. То се врътна към Вълшебницата и тя повтори магията, която бе използвала току–що, превръщайки го в камък. Момчето остана с едно отворено око, а другото притворено във вечно намигване.
Без да се обръща, Никола продължи:
— Сигурно е имал готов план за откарване на създанията до брега.
— Единственият начин да се напусне островът е с лодка — рече Пернел. — Може би планът се е променил или пък събитията са се развили прекалено бързо, за да успее да се вмести в новия срок. Не забравяй, че първоначално не се очакваше Тъмните древни да се върнат в Земното сенкоцарство преди Лита. Дотогава остават още две седмици.
— Дий трябва да е имал резервен план. Сигурно му е отнело месеци да докара създанията тук. Но как? На острова няма лей-линии.
Пернел кимна.
— А и никой от нас не е почувствал употреба на огромни количества сила. Трябва да го е направил с лодка.
— Което, както сама каза, е единственият начин да се напусне островът. — Никола се замисли за момент. — Той прати Лотан на брега, за да се развилнее по улиците. Обзалагам се, че планът е бил, докато това отвлича вниманието на всички, от Алкатраз да доплува някое корабче със създания, които да се включат във веселбата.
— А след като Дий го няма, значи Пернатата змия командва парада?
— Или Бастет — подхвърли Фламел. — Знаем, че Дий е работил и с двамата.
— Аз предполагам, че е работил с Кетцалкоатъл. Пернатата змия живее тук или поне наблизо — каза Пернел. — И не забравяй: когато бях пленена на острова, Ареоп-Енап беше нападнат от мухи. Сигурно Кетцалкоатъл ги е пратил.
— Значи Кетцалкоатъл трябва да прати корабче — започна Никола, — но ние не видяхме нищо в морето. Нищо не ни задмина.
— Има и още един вариант — намеси се Пернел.
Никола погледна към нея, а после кимна бавно.
— Освен ако не е вече тук — прошепна той.
— Но къде може да се намира? — попита Пернел, внезапно разтревожена. — На Алкатраз едва ли има толкова много места за пристан.
Никола хвана жена си за ръката и я издърпа до едно табло пред книжарницата, на което имаше карта на острова. Ламинираната повърхност бе покрита с капки роса и той я забърса с длан. Това бе простичка карта, на която всички сгради бяха изобразени в сиво и имаха червени номерца. Над графиката номерцата бяха обяснени с надписи в редуващо се червено и черно.
— Ние сме тук, на пристана — каза той, сочейки долния десен ъгъл на картата. Там се виждаше номер две до един червен кръг, на който пишеше: „Вие сте тук.“
Пернел плъзна пръст по бреговата линия, покрай вишката, караулното помещение и магазина за електроника.
— Какво е номер шест? — попита тя. — Прилича ми на важна сграда.
Никола провери номера.
— Шест е северният път. Пише „Затворническа работилница“.
— Виж склада на интенданта — рече тя. — Голям е и се намира близо до водата, редом с електростанцията. Можеш да приближиш корабче до самия остров и в тази мъгла никой няма да разбере.
— Колко е далеч?
— Никола, това е Алкатраз. На десет минути път е.
— В тази мъгла? — попита той със съмнение.
— Прав си. — Тя извъртя очи. — Може да ни отнеме петнайсет.
Глава 34
През обгърналата всичко мъгла над „Голдън Гейт“ отекна звън на метал. Нитен приседна по средата на моста. Можеше да усети вибрацията на платното. Усмихна се, представяйки си как Прометей мята коли от едната страна към другата, за да построи своята преграда. Чу слабия звън на стъкло и се зачуди дали застраховката покрива подмятане на колата по моста „Голдън Гейт“ от един Древен.
Дребният японски безсмъртен седеше с кръстосани крака, а двата му меча лежаха на земята пред него. Той събра ръце в скута си, затвори очи и вдиша през носа, изпълвайки дробовете си със студения нощен въздух. Задържа го, докато преброи до пет, после отвори устни във формата на О и издиша, пробивайки малка дупка в кълбящата се пред лицето му мъгла.
Макар че никога не би го признал пред никого, Нитен страшно обичаше този момент. Не харесваше онова, което предстоеше, но този кратък период — когато всички приготовления за битката са направени и не ти остава нищо друго, освен да чакаш, когато целият свят замира, сякаш затаил дъх — беше специален. Именно в този миг, когато се изправяше лице в лице със смъртта, той се чувстваше напълно жив.