Имат нужда от теб.
Сълзите на Вирджиния се изпаряваха със съскане от камъка.
Една загърната в бяла роба фигура влезе в уличката и безсмъртната премигна бързо, за да скрие сълзите си. Досега никой мъж не я бе виждал да плаче.
Пъхна плочката под ризата си. Допирът на камъка върху кожата й бе хладен.
— Аз също получих една такава — рече тихо Маретю. — Авраам ги остави за онези, които обича или уважава. За Дий нямаше — добави той, присвивайки насмешливо очи.
— Не познавам този Авраам — каза тя. Очите й бяха влажни от непролети сълзи.
— Само че той те познава — отвърна Маретю.
— По неговите думи, ти също си бдял над мен в гората.
— Така е.
— Защо?
— За да си в безопасност. Авраам те пазеше от неприятности, грижеше се да си нахранена и облечена. А аз… ами аз те закрилях.
— Защо?
— Някога беше мила с мен… или по-точно ще бъдеш мила с мен в бъдещето.
— Познавам те, нали? — прошепна Вирджиния. — Срещала съм те и преди.
— Да.
— Името ти невинаги е било Смърт — каза тя.
— Имал съм много имена.
— Ще разбера кой си — обеща Вирджиния. — Ще открия истинското ти име.
— Можеш да опиташ. Току-виж си успяла.
— Ще те хипнотизирам с флейтата си — заплаши го тя полунашега. — Тогава ще ми кажеш.
Маретю поклати глава.
— Никой магически предмет не може да ми повлияе.
— Защо?
— Заради това, което съм — рече той простичко. — Но трябва да знам: с нас ли си, Вирджиния? Ще се биеш ли за хората на Дану Талис и бъдещето на твоя свят?
— Нужно ли е да питаш?
— Трябва да чуя твоето да.
— Да — каза тя простичко.
Глава 36
Софи Нюман се взря в отражението си в огледалото с полирана сребърна рамка. В първия миг не можа да се познае.
Спомени затрепкаха и затанцуваха.
… за момиче в сребърна броня на върха на една пирамида…
Тя премигна и пред нея се изниза бърза поредица от образи на момичета и млади жени през вековете, в най-разнообразни костюми, някои в битка, други на полето или в класната стая, в пещери и замъци, и в палатки сред брулени от вятъра степи…
И макар че лицата им бяха различни, всички имаха руса коса и сини очи.
Софи посегна и докосна стъклото. Осъзна, че вижда своите предшественички през хиляди години и стотици поколения. Но дали тя бе първата или последната в тази редица?
Беше намерила сребърната броня, когато се върна в стаята си. Тя лежеше на леглото като триизмерен метален пъзел. Софи приседна, вгледа се в нея и дълго мисли дали да я облече.
Накрая, по причини, които не разбираше съвсем, започна да си я слага част по част.
Младата жена, която се взираше сега в нея от огледалото, бе облечена в полупрозрачна сребърна броня, изработена по формата на тялото й. Прилягаше й толкова плътно, че не би могла да е направена за никой друг. Бронята нямаше украса и бе полирана до огледален блясък. През метала се виждаше отчасти меката като коприна ризница отдолу. Беше обута във високи до коляното сребърни ботуши, обшити с велур, със страховити шипове на пръстите, а сегментираните й сребърни ръкавици бяха снабдени с дълги нокти. На Софи не й харесваше дори да ги гледа. Към гърба й бяха прикрепени две празни сребърни ножници и макар че тя претършува стаята и гардероба, не можа да открие никъде оръжия.
На вратата се почука.
— Аз съм — извика Джош.
— Отворено е — отвърна Софи.
Джош влезе в стаята, облечен в почти същата броня. Неговата обаче бе златна, както и ризницата под нея. Той се смееше и очите му блестяха от удоволствие.
— Някога мислила ли си, че ще ни дадат брони? — Джош отвори и затвори ръце, сгъвайки пръстите си. Металът шушнеше като коприна. — Това е метал, но същевременно е и стъкло. Някакъв вид керамика или нещо от този род. Сигурно е много високотехнологично.
Софи гледаше брат си в огледалото.
— Твоята по мярка ли ти е?
— Пасва ми като ръкавица — започна той, а после млъкна. — Мислиш ли, че са изработени за нас?
Софи кимна. Нямаше никакво съмнение.
— Специално за нас.
Той се завъртя бавно.
— Какво мислиш — готина е, нали?
Тя се усмихна.
— Супер е. Имаше ли някакви проблеми с обличането й?