Той поклати бързо глава.
— Знаеш ли, мислех си за това. Беше странно — напъхах се в нея, като че ли съм я носил цял живот. Знаех къде е всяка закопчалка, къде влизат всички ремъци, как да я пристегна.
Софи кимна.
— Аз също. — Потупа го по рамото, където се виждаха празните ножници. — Изглежда, не ни вярват достатъчно, за да ни дадат последната част от костюмите ни.
— Обзалагам се, че тези са предназначени за четирите Меча на силата. Два за мен, два за теб.
— Чудя се кои ли два ще получиш ти? — попита небрежно Софи, макар че някъде дълбоко в съзнанието си вече знаеше отговора.
— Дий използва мечовете, за да създаде лей-портала на Алкатраз. — Джош престана да се оглежда и се взря в сестра си. — Мечовете паднаха ли през портала с нас? Не помня да съм ги видял.
— Аз помня — отвърна Софи. — Когато скочих след теб, те се катурнаха в дупката. Видях ги, когато отворих очи. Помислих ги за ръждиви парчета метал, но после Озирис ги събра точно преди да отлетим и аз осъзнах, че са важни.
— И сега какво? — попита Джош.
Софи хвана брат си за ръката и го отведе до стъклената стена. Бутна я и излезе в градината. В ароматния въздух се долавяше слаба воня на сяра от вулкана и се виеха ситни частици черни сажди и сива пепел. Градината бе пуста и Софи поведе Джош към един фонтан, където каменен мамут изстрелваше във въздуха струя вода от вдигнатия си хобот. Ромонът на водата бе тих и мелодичен.
— Какво ще правим? — попита тя с напрегнат шепот. — Всеки път, като започна да мисля за ставащото, ми призлява. Тези хора… — Тя махна с ръка по посока на къщата. — … Тези хора — дори не съм сигурна дали са нашите родители — са толкова различни.
— Наистина са различни — съгласи се Джош. — Известно време си мислех, че мама и татко са били отвлечени и заменени с двойници, като във филма „Нашествието на крадците на тела“.
— А сега? — попита Софи.
— Сега мисля, че са същите хора, с които сме израсли. Изглеждат като тях, вървят и говорят като тях, дори имат същите дребни особености, но не са хората, които познаваме.
— Не са — съгласи се Софи.
— И явно след като вече сме тук, под техния контрол, са зарязали всички преструвки от Земята. Виждаме ги такива, каквито са в действителност. — Той топна ръкавицата си във водата и загледа как тя се оцветява в златисто. Въздухът изведнъж замириса на цитруси. — Виж! Това е портокалов сок!
— Джош. Съсредоточи се!
— Звучиш ми точно като мама или Изида, или както там й е името. Те са различни — повтори той. — Но знаеш ли какво: вкъщи те винаги си бяха малко странни. Не бяха като нормалните родители.
Софи кимна.
— Не съм сигурна какви са нормалните родители — призна тя.
— Помисли си. Те не ни окуражаваха да имаме приятели. Никога не са ни оставяли да спим у някой друг. Никога не сме ходили на излети.
— И постоянно сменяхме училищата — прошепна Софи. — Те са ни изолирали.
— Точно така.
— Но ние все пак имахме приятели.
— Случайни приятели, но не и най-добри приятели. Коя е твоята най-добра приятелка? — Джош изгледа предизвикателно сестра си.
— Ами, Ел…
— Която е в Ню Йорк и не си я виждала от колко време?
Софи кимна.
— От много.
— Ние никога не сме имали нормално детство — продължи Джош. — Татко — Озирис, отсега нататък ще го наричам просто Озирис — е прав: ние бяхме обучавани на необикновени неща. Не ме разбирай погрешно, някои от тях бяха забавни. Но нима посещаването на археологични разкопки е нормална семейна екскурзия? В годината, когато исках да отидем в Дисниленд, отидохме в Мачу Пикчу.
— Където ти стъпи в…
— Знам. Изучавахме история, археология, показваха ни древни езици, водеха ни по музеи да гледаме оръжия и брони. — Той почука с метални пръсти по гърдите си. — Когато за първи път видях това, ми се стори страшно познато. Колко други шестнайсетгодишни…
— Петнайсет и половина — поправи го Софи.
— … петнайсет и половина годишни знаят, че това е броня в готически стил от края на петнайсети век.
Софи се засмя.
— Аз не го знаех.
— Но аз го знаех.
— Ти си малко вманиачен на тази тема.
— Как се наричат обувките ти? — попита той.
Софи сведе поглед към металните си ботуши с шипове.
— Сабатони — отвърна моментално.
Джош се ухили.
— Сигурен съм, че всеки петнайсет и половина годишен знае това. Бас държа, че модерната ти приятелка Ел сигурно има някой чифт.