Нора Робъртс
Чародейна сила
ПЪРВА ГЛАВА
Когато видя момиченцето да наднича между розите, Анастасия нямаше представа, че това дете ще промени живота й. Мърмореше си под носа, както често й се случваше, когато работеше в градината, и се наслаждаваше на аромата и на усещането за земя. Топлото септемврийско слънце грееше в златисто, а тихото плискане на морските вълни в скалите под стръмния й двор бе чудесен фон на жуженето на пчелите и птичите трели. Големият й сив котарак се бе излегнал до нея, а опашката му потрепваше от някакъв котешки сън.
На ръката й безшумно кацна пеперуда и тя леко погали с върховете на пръстите си светлосините й крилца. Пеперудата отлетя и тогава Ана чу шумоленето. Вдигна очи и видя малкото личице да надзърта над живия плет от рози.
Неволно се усмихна. Лицето бе очарователно, с вирната брадичка и чипо носле, а в големите сини очи се отразяваше небето. Картината се допълваше от дълга блестяща кестенява коса.
Момиченцето отвърна на усмивката и в очите й с цвят на лятно небе просветна любопитство и немирство.
— Здравей — каза просто Ана, сякаш всеки ден намираше малки момиченца сред розовите си храсти.
— Здрасти! — Гласът бе звънлив и леко задъхан. — Можеш ли да ловиш пеперуди? Аз никога не съм галила пеперуда.
— Сигурно. Но ми се струва, че няма да е възпитано да опиташ, освен ако пеперудата не ти предложи сама. — Ана отметна кичур коса с опакото на ръката си и приседна на пети. Вчера бе забелязала един камион да разтоварва и сега вероятно се запознаваше с една от новите си съседки. — Вие ли се нанесохте в къщата до нас?
— Ъ-хъ. Сега ще живеем тук. Харесва ми, щото само като погледна от прозореца на стаята, и виждам водата. Видях и един тюлен. В Индиана ги има само в зоологическата градина. Може ли да идвам понякога тук?
— Разбира се! — Ана отмести лопатата да направи път на момиченцето да излезе от храстите заедно с кутрето, което се дърпаше от ръцете му. — Я, кой е дошъл тук?
— Това е Дейзи. — Детето положи една любвеобилна целувка на главата на кученцето. — Тя е златен кокер-шпаньол. Трябваше сама да си я избера точно преди да заминем от Индиана. И трябваше да лети с нас в самолета, а пък ние изобщо не се уплашихме. Трябваше да се грижа за нея и да й давам храна, и вода, и да я вчесвам, щото аз отговарям за нея.
— Много е красива — забеляза Ана сериозно. И много тежка, допълни наум, за това пет-шест годишно дете. Протегна ръце: — Може ли?
— Обичаш ли кучета? — Момиченцето й подаде Дейзи, без да спира да бъбри. — Аз ги обичам. Обичам и кучета, и котки, и всичко. Дори хамстерите на Били Уокър. Някой ден ще си имам и мои. Ще се погрижим за това. Татко така казва. Ще се погрижим за това.
Напълно очарована, Ана погали кученцето, а то я подуши и я близна. Детето бе като слънчев лъч.
— Аз много обичам кучета и котки, и всичко — съобщи тя. — Моят братовчед има коне. Два големи и едно съвсем малко конче, още бебе.
— Наистина ли? — Детето клекна и започна да гали спящия котарак. — Може ли да ги видя?
— Той живее наблизо, значи някой ден можем да отидем. Трябва да питаме родителите ти.
— Мама отиде на небето. Тя сега е ангел.
Сърцето на Ана се сви. Бавно протегна ръка, докосна блестящата коса и се разтвори. Не, тук нямаше болка и тя изпита облекчение. Спомените бяха светли.
При докосването детето вдигна очи и се усмихна:
— Аз съм Джесика. Ала можеш да ми викаш Джеси.
— Аз съм Анастасия. — Ана не можа да се въздържи, наведе се и целуна чипото носле. — Но можеш да ми викаш Ана.
Като приключи със запознанството, Джеси се зае да обсипва Ана с въпроси, като сред веселото бъбрене споменаваше по нещо и за себе си. Току-що бе навършила шест години и във вторник тръгваше в първи клас в чисто новото си училище. Любимият й цвят бе лилав, а повече от всичко на света мразеше зелен фасул.
Можеше ли Ана да й покаже как се отглеждат цветя? Имаше ли си котаракът й име? Имаше ли си тя някое малко момиченце? Защо не?
Така си седяха огрени от слънцето, едно момиченце с розов гащеризон и една жена с изкаляни шорти и леко загорели крака, а котаракът Куигли напълно пренебрегваше опитите на кучето Дейзи да се заиграе с него.
Дългата пшенично-руса коса на Ана бе небрежно вързана назад и вятърът си играеше с изплъзналите се от панделката кичури. Тя не използваше грим. Крехката й, спираща дъха красота бе така естествена, както и нейната сила, съчетание от келтски черти, тъмносиви очи, широка, поетично изваяна донованска уста… И нещо по-загадъчно. Лицето й бе отражение на всеотдайното й сърце.
Кученцето отпълзя да души тревите в алпинеума. Ана се засмя на нещо, което каза Джесика.