— И това не е лошо. — Тя се протегна под листата на един ален клематис да търси още парчета. Тогава Бун забеляза дългата драскотина на ръката й.
— Тече ви кръв.
Ана погледна надолу. Имаше резки и на крака си.
— Нямаше как да не стане, след като всички тези саксии се стовариха върху мен.
В следващата секунда той скочи на крака и я издърпа да се изправи.
— По дяволите, питах ви дали сте добре!
— Ами, всъщност…
— Трябва да го почистим. — Видя, че по краката й се стича още кръв и реагира точно както би реагирал, ако това бе Джеси — паникьоса се. — О, Господи! — Грабна изненаданата Ана на ръце и бързо се отправи към най-близката врата.
— Честна дума, абсолютно не е необходимо…
— Всичко ще е наред, миличка. Ще се погрижим.
Едновременно развеселена и раздразнена, Ана въздъхна, когато Бун се отправи към кухнята.
— В такъв случай няма да викаме бърза помощ. Бихте ли ме оставили… — Той я пусна на един от кремавите фотьойли. — … Долу.
Бун се втурна към умивалника да вземе една кърпа. Нервите му бяха пред скъсване. Експедитивност, бързина и спокойствие, повтори си той. Знаеше, че това е най-важното в такива случаи. Намокри кърпата, изпра я със сапун и пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои.
— Няма да изглежда толкова зле, като го почистим. — Залепи на лицето си една усмивка, върна се и коленичи пред нея. — Няма да боли. — Внимателно започна да изтрива тънката струйка кръв по прасеца й. — Ей сега ще го оправим. Само си затвори очите и се отпусни. — Пое още веднъж дълбоко въздух. — Едно време познавах този човек — започна Бун да измисля приказката, както правеше винаги с дъщеря си. — Той живееше на едно място, което се наричаше Шипкова гора. Там, зад висока каменна ограда, имаше омагьосан замък.
Ана, която тъкмо се канеше твърдо да му заяви, че може и сама да се погрижи за себе си, спря и наистина се отпусна.
— Над оградата се виеше дебела лози с големи, остри като бръснач бодли. Никой не бе ходил в замъка вече повече от сто години, защото никой нямаше куража да се изкатери по оградата, където можеше да се издраска и набоде. Но този човек, който беше много беден и живееше съвсем сам, беше любопитен и ден след ден извървяваше пътя от своята къща до оградата, вдигаше се на пръсти и гледаше как слънцето блести по най-високите кули на замъка. — Бун обърна кърпата и започна да търка драскотините. — Той не можеше да обясни на никого какво чувства в сърцето си, когато стои там. Ужасно му се искаше да се изкачи на оградата. Понякога, докато лежеше нощем в леглото, си го представяше. Спираше го страхът от дебелите остри бодли. Ала един ден през лятото, когато ароматът на цветята бе толкова силен, че човек не можеше да поеме въздух, без да се опие от него, видът на най-високите кули вече не му беше достатъчен. Нещо му подсказа, че най-много от всичко на света му се искаше да лежи скрит точно зад тази обрасла с тръни ограда. Затова започна да се катери по нея. Отново и отново падаше на земята с изподрани и облени в кръв ръце. И пак ставаше и тръгваше.
Гласът му бе успокояващ, докосването му — всичко друго, но не и успокояващо. Колкото и внимателен да бе той със студената кърпа, една болка, бавна и топла, започна да пълзи от центъра на тялото й навън. Бун сега триеше бедрото й, където острият ръб на парче от саксия бе разкъсал кожата й. Ана сви ръката си в юмрук, а друг такъв юмрук се впи в стомаха й.
Трябваше да го спре. А искаше той да продължи. Още и още.
— Отне му цял ден — разказваше Бун с омагьосващия си глас. — Бе горещо, кръвта се смеси с потта му, ала той не се предаваше. Не можеше да се предаде, защото знаеше, както никога досега, че бляновете му, бъдещето му, съдбата му са от другата страна. Затова се хвана с окървавените си ръце за тръните и се издърпа на върха. Изтощен, изпълнен с болка, се препъна и падна на гъстата мека трева, която се простираше от оградата до омагьосания замък. Когато се събуди, замаян и объркан, грееше луната. Със сетни сили тръгна, накуцвайки, през ливадата, мина през подвижния мост и влезе в голямата зала на замъка, който не му бе давал покой още откак бе дете. Когато прекрачи прага, пламнаха хилядите факли. В същия миг всичките му рани изчезнаха. В огнения кръг, който хвърляше светлина и сенки по белите мраморни стени, стоеше най-красивата жена, която някога бе виждал. Косите й бяха като слънчева светлина, а очите й като дим. Още преди да заговори, още преди прекрасните й устни да трепнат в приветствена усмивка, той разбра, че бе рискувал живота си, за да открие тъкмо нея. Тя пристъпи напред, протегна му ръка и каза само: „Чаках те“.
Докато произнасяше последните думи, Бун вдигна очи към Ана. Бе не по-малко замаян и объркан от мъжа в измислената от него приказка. Кога бе започнало сърцето му така да се блъска? Как можеше да мисли, когато кръвта пулсираше в слепоочията му? Докато се мъчеше да се съвземе, се вгледа в нея.