Коси като слънчева светлина. Очи като дим.
Изведнъж осъзна, че бе коленичил между краката й, че едната му ръка бе опряна свойски на бедрото й, а другата бе посегнала да докосне тези слънчеви коси.
Бун се изправи толкова рязко, че едва не събори масата.
— Извинявайте — каза той, защото не можа да измисли нищо по-добро. Тя обаче продължаваше да го гледа, а една веничка на шията й видимо пулсираше. Бун подзе отново: — Когато видях, че сте ранена, не бях на себе си. Никога не съм можел да приемам спокойно драскотините и ожулванията на Джеси. — Трябваше да спре да бръщолеви. Протегна й кърпата: — Предполагам, че предпочитате сама да се оправите.
Ана я пое. Трябваше й малко време, докато се осмели да проговори. Как бе възможно един мъж да я разтърси така, само като избърше драскотините й и й разкаже една приказка, а след това, докато й се извинява, тя да не може да се овладее?
Това си беше нейна грешка, мислеше Ана и търкаше ожулването на рамото си по-силно, отколкото беше необходимо. Заради нейната дарба и нейното проклятие да е толкова чувствителна.
— Изглеждате така, сякаш тъкмо вие трябва да поседнете — каза тя бодро, стана и отиде до бюфета да вземе едно от собствените си лекарства. — Искате ли да пийнете нещо студено?
— Не… Всъщност, да. — Макар че се съмняваше дали и пет литра ледена вода биха потушили пожара в душата му. — Като видя кръв, винаги се паникьосвам.
— Паникьосан или не, определено се справихте добре. — Ана му сипа лимонада от голяма глинена кана, която извади от хладилника. — А приказката беше много хубава. — Сега се усмихваше, вече по-спокойна.
— Приказката обикновено служи, за да успокои и Джеси, и мен, докато свършим с йода и бинта.
— Йодът щипе. — Тя намаза почистените си рани с тъмнокафява течност от малко аптекарско шишенце. — Ако искате, мога да ви дам нещо, което не щипе. За следващия ви спешен случай.
— Какво е това? — Бун подозрително подуши шишенцето. — Мирише на цветя. — Тя също, помисли той.
— Цветя, треви и още това-онова. Може да се нарече естествен антисептик. Аз съм билкарка.
— А, така ли?
Ана се засмя на скептичното му изражение.
— Не се безпокойте, повечето болни вярват само на лечебни средства, които могат да купят от аптеката. Те обаче забравят, че хората стотици години са се лекували съвсем добре с помощта на природата.
— И са умирали от тетанус заради одраскване на един ръждив пирон.
— Вярно е — съгласи се тя. — Ако не са можели да намерят надежден лечител. — Тъй като нямаше намерение да се опитва да промени мнението му, Ана смени темата: — Тръгна ли Джеси за първия си учебен ден?
— Да, нямаше търпение. Аз се вълнувах повече от нея. — Усмихна се, но усмивката му бързо угасна. — Исках да ви благодаря, че сте толкова търпелива с нея. Знам, че понякога като се лепне за някой, не й идва наум, че хората могат да не искат да я забавляват.
— О, всъщност тя мен забавлява. — С несъзнателен жест на гостоприемна домакиня Ана извади една чиния и я напълни с бисквити. — Джеси винаги е добре дошла тук. Много е сладка, непосредствена и умна, и не забравя доброто си възпитание. Чудесно се справяте с отглеждането й.
Той си взе една бисквита. Наблюдаваше я внимателно.
— С Джеси това не е трудно.
— Колкото и да е очарователна, не може да е лесно сам да я отглеждате. Съмнявам се дали и двама родители не биха се затруднили с такова живо и умно дете. — Ана си избираше бисквита и не забеляза как очите му се присвиха. — Трябва да е наследила въображението си от вас! Сигурно й е много приятно да има баща, който пише такива хубави приказки.
— Откъде знаете с какво се занимавам? — попита той рязко.
Подозрителността му я изненада, ала тя отново се усмихна:
— Аз съм почитателка, всъщност голяма почитателка на Бун Сойър.
— Не си спомням да съм ви казвал първото си име.
— Да, мисля, че не сте ми го казвали — съгласи се Ана сговорчиво. — Винаги ли сте толкова подозрителен към комплиментите, господин Сойър?
— Имам си причини да се настаня тук без много шум. — Той стовари полупразната чаша на масата. — И не ми харесва идеята съседката да разпитва дъщеря ми, нито пък да си пъха носа в моята работа.
— Да я разпитвам?! — Ана едва не се задави с тази дума. — Да разпитвам Джеси? Защо?
— За да разберете малко повече за богатия вдовец в съседната къща.
В първия момент тя успя само да ахне.