И всичко това в един-единствен следобед, помисли той с отвращение. Чудно как не го изхвърли за яката от къщата си, вместо само да затръшне вратата в лицето му.
И защо се бе държал толкова глупаво? Вярно, минали преживявания. Но не това бе в основата и Бун го знаеше.
Хормони, реши с кисел смях. Ала такива беснеещи хормони подхождаха повече на пубертет, отколкото на зрял мъж.
Бе вдигнал поглед към лицето й в обляната от слънце кухня, бе почувствал топлата й кожа под дланта си, бе вдъхнал съблазнителния й аромат и бе поискал. Бе закопнял. В един ослепяващ миг си бе представил съвсем ясно какво би било да я смъкне от извитото столче, да почувства бързото й трепване, докато вкусва невероятно меките й на вид устни.
Това внезапно желание бе така силно, че имаше нужда да повярва в някаква външна сила, в някаква дяволия, в някакъв заговор или план да се разтърси така из основи цялото му същество.
Най-лекият път, осъзна с въздишка. Да обвини нея.
Разбира се, всичко това можеше да мине и да замине, ако не беше фактът, че в момента, в който погледна в очите й, видя същия неясен глад, който чувстваше и самият той. И усети силата, загадъчността, неудържимата сексуалност на една жена, готова да отстъпи.
Знаеше, че въображението му бе доста разюздано. Но това, което бе видял и почувствал, бе напълно реално.
За миг, само за миг стаята бе зазвънтяла като тетивата на лък от напрежение и страст. След това Бун се бе отдръпнал. Както трябваше да направи. На един мъж не му беше работа да съблазнява съседката си в нейната кухня.
Сега най-вероятно бе провалил всичките си шансове да я опознае по-добре — и то точно когато бе осъзнал, че много му се иска да опознае госпожица Анастасия Донован.
Той извади една цигара и я завъртя в пръстите си, обмисляйки различни начини за изкупление. Когато идеята го озари, бе толкова проста, че Бун се засмя на глас. Ако търсеше път към сърцето на Светата Дева — което всъщност не правеше — нямаше да е по-съвършен.
Доволен от себе си, той се зае за работа, докато дойде време да прибере Джеси от училище.
Самомнителен простак! Ана си изкарваше яда с хаванчето и чукалото. Бе много приятно да смачкаш нещо на прах, пък било то и някакви невинни билки. Само като си представеше… Само като си представеше, че той си въобразява, че тя… Едва ли не търси начин да се уреди, реши Ана и изсумтя. Сякаш го мислеше за неустоим! Сякаш чезнеше зад някаква стъклена стена и чакаше своя принц. За да го впримчи.
Безочлив нахалник!
Поне си достави удоволствието да си навири носа пред него. И ако да тръшне вратата в лицето на някого не й беше в характера, този път й се стори чудесно.
Всъщност толкова чудесно, че не би имала нищо против да го направи пак.
Толкова беше жалко, че Бун Сойър имаше талант. И не можеше да се отрече, че бе прекрасен баща. На тези негови черти можеше само да се възхищава. Не можеше да се отрече и че бе хубав, магнетично привлекателен, с лек намек за стеснителност, който го правеше по-сладък, и с див дъх на необуздан мъжкар.
И тези очи, тези невероятни очи, които направо ти спираха дъха, когато се вгледат в теб…
Тя се намръщи и стисна по-силно чукалото. Всичко това изобщо не я интересуваше!
Може и да бе имало един момент в кухнята, когато я докосваше толкова нежно, а гласът му не й даваше да чуе никакъв друг звук, когато усети, че я привлича.
Добре, не само я привлича, а я и възбужда, призна си Ана. Да не би да беше престъпление?
Ала той със сигурност бързо го прекрати, и това напълно я устройваше.
Оттук нататък тя щеше да мисли за него само като за бащата на Джесика. Щеше да се държи сдържано, дори това да я убива, щеше да е дружелюбна само доколкото така биха се улеснили взаимоотношенията й с детето.
Беше й приятно да има в живота си Джеси и нямаше намерение да жертва това удоволствие заради дълбоката и напълно оправдана антипатия към баща й.
— Здрасти!
Едно самодивско лице се взираше през вратата на верандата й. Ана не можеше да задържи и последните остатъци от гнева си, когато видеше тези големи усмихнати очи.
Тя остави настрани хаванчето и чукалото и отвърна на усмивката. Сигурно трябваше да е благодарна, че Бун не бе забранил на дъщеря си да дойде заради следобедната кавга.
— Е, май си оживяла след първия си учебен ден. А училището оживя ли след теб?
— Ъ-хъ. Моята учителка се казва госпожа Фаръл. Тя има сива коса й големи крака, ама е добра. И се запознах с Марси и Тод, и Лидия, и Франки, и още много други. На сутринта ние…