Един от най-старите му приятели, женен за братовчедката на неговата съседка. Сега на Анастасия определено щеше да й бъде трудно да го избягва.
А тя, каквото и да казваше, правеше точно това. Имаше чувството — и не можеше да не е поне малко доволен от това — че прави красивата девица нервна.
Бе почти забравил какво бе да ухажва жена, която реагира с плахо изчервяване, смут в очите и учестен пулс. Повечето от жените, с които си бе имал работа през последните две години, бяха красиви, изискани… И съвсем безопасни. Радваше се на компанията им, а и никога не бе преставал да се радва на женска компания. Ала нямаше борба, нямаше загадка, нямаше илюзии.
Сигурно все още го привличаха по-старомоден тип жени. Тип „рози и лунна светлина“, помисли той и се засмя. В този момент я видя и смехът замръзна в гърлото му.
Ана бе долу в градината си, вървеше, по-скоро се плъзгаше през сребристата светлина, а сивият й котарак ту се появяваше, ту се скриваше в сенките. Разпусната й коса разпиляваше златен прах по раменете й и по прозрачните ръкави на светлосинята й мантия. Носеше кошница и Бун я чу как пее, докато режеше цветя и ги слагаше в нея.
Пееше стара песен, предавана от поколение на поколение. Отдавна минаваше полунощ и тя мислеше, че е сама и никой не я гледа. Първото пълнолуние през есента бе времето за жътва, както първото пълнолуние през пролетта бе време за сеитба.
Вече бе направила кръга за изчистване на земята. Поставяше цветята и билките в кошницата внимателно, сякаш бяха деца.
В очите й имаше магия. В кръвта й също.
— Под луната, в светлина и в мрак тез цветя с очи, с ръце избирам аз. От заклинание да ги освободя. Както казвам, тъй да бъде на света.
Береше ранилист и слънчоглед, изкопаваше корени на мандрагора, избираше вратига и балсам. Кошницата ставаше все по-тежка и уханна.
— Таз нощ бери, а утре сей. Вземи само това, що от ръцете ти расте. Винаги помни какво започваш. Да помагаш, лошо да не сториш.
Магията бе направена и Ана зарови лице в цветята, вдъхна мелодията на техния аромат.
— Чудех се дали си истинска.
Тя рязко вдигна глава и го видя — едва доловима сянка зад розовите храсти. Сянката пристъпи напред, влезе в градината, материализира се и се превърна в мъж.
Сърцето й, което се бе качило в гърлото, бавно се върна на мястото си.
— Стресна ме.
— Извинявай. — Сигурно бе заради лунната светлина, помисли той, сигурно от това изглеждаше така очарователна… — Работих до късно, погледнах навън и те видях. Стори ми се, че е късно да се берат цветя.
— Луната свети силно. — Ана се усмихна. Не бе видял нищо, което за него не бе безопасно да види. — Не знаеш ли, че всичко, откъснато в светлината на пълната луна, е омагьосано?
Бун отвърна на усмивката й:
— Имаш ли синя камбанка?
— Разбира се — засмя се тя. — Няма магическа градина без синя камбанка. Ако искаш, ще ти пресадя в саксия.
— Рядко се отказвам от магия. — Вятърът развяваше косата й. Той се поддаде на моментното изкушение, протегна ръка и хвана една шепа. Видя как усмивката в очите й угасна, но от това, което се появи на нейно място, сърцето му запя.
— Трябва да се прибираш. Джеси е сама.
— Тя спи. — Бун се приближи, сякаш косата бе въже, привличащо го към нея. Сега бе в кръга, в магията, която бе направила. — Прозорците са отворени и ако ме извика, ще чуя.
— Късно е. — Ана стисна кошницата толкова силно, че ракитата се впи в кожата й. — Аз искам да…
Той внимателно взе кошницата и я остави на земята.
— Аз също. — Отметна с другата си ръка косата от лицето й. — Много искам. — Наведе устни към нейните. Тя потрепери и направи последен опит да се овладее:
— Бун, ако започнем нещо такова, можем да усложним нещата за всички нас.
— Може би ми е омръзнало нещата да са прости. — Ала отмести глава, съвсем малко, така че устните му докоснаха бузата й. — Изненадан съм, че не знаеш, че когато един мъж види как една жена бере цветя на лунна светлина, няма друг избор, освен да я целуне.
Ана усети как коленете й омекват. Отпусна се в прегръдките му.
— А тя няма друг избор, освен да иска той да я целуне. — Наведе назад глава и му предложи устните си.
Бун мислеше, че ще я приеме нежно. Сякаш нощта с уханния си бриз и сънливата музика на морето, плискащо се в скалите, призоваваше за това. Жената в ръцете му бе стройна като тръстика, тънката коприна на мантията й студенееше върху топлата й кадифена кожа. Но усети как потъва в меките й страстни устни, докато ароматът й изкусително витаеше около него, привлече я силно към себе си и я покори.