— А, нищо… Ъ-ъ-ъ… Ти как си?
— Аз съм много добре. — Усмивката й стана по-широка. — А ти?
— Добре. — Бун помисли, че ако се напрегне още малко, ще се превърне в камък. — Отлично.
— Ще направя чай. Съжалявам, че нямам кафе, ала може би ще изпиеш един чай с мен.
— Чай… — Той въздъхна тихо. — Страхотно. — Гледаше я как отива към печката, а котаракът се увива около краката й като сиво въже. Тя сложи чайника, после сипа на Куигли закуска в купичката му и се наведе да го погали. Халатът се плъзна назад плавно като вода и откри един млечнобял крак.
— Как са лазаркинята и исопът?
— Моля?
Ана отметна назад косата си, погледна го и се усмихна:
— Билките, които ти дадох да засадиш в двора си.
— А, тези ли. Изглеждат много добре.
— В оранжерията имам босилек и мащерка в саксии. Можеш да ги вземеш. Остави ги на перваза на прозореца. За готвене. — Чайникът започна да съска и тя стана. — Мисля, че ще ти харесат повече от купешките.
— Много хубаво. — Почти се бе отпуснал, помисли той. Надяваше се. Бе успокояващо да я гледа как прави чай, как затопля малкия си китайски чайник и сипва ароматни листа от светлосиня кутия. Не бе допускал, че една жена може да бъде едновременно успокояваща и съблазнителна.
— Джеси трепери над семената от невен, които си й дала да засади, както квачка трепери над пиленцата си.
— Само да не ги полива прекалено често. — Ана остави чая да се запари и се обърна: — Е?
— Какво? — премигна Бун.
— Бун, ще ми покажеш ли какво има зад гърба ти, или не?
— Човек не може да те излъже, а? — Той й протегна кутията, опакована в яркосиня хартия. — Честит рожден ден!
— Откъде знаеш, че имам рожден ден?
— Наш ми каза. Няма ли да го отвориш?
— Разбира се, че ще го отворя. — Тя разкъса хартията и видя кутията с емблемата на магазина на Моргана. — Отличен избор. Ако ми купиш нещо оттам, никога няма да сбъркаш. — Вдигна капака, ахна тихо и извади изящна кехлибарена статуетка на магьосница. Бе отметнала назад глава и тъмнозлатистите й къдрици се спускаха по пелерината. Нежните й ръце бяха вдигнати нагоре, леко свити в лактите и с допрени една в друга длани — древната поза, в която и Ана бе застанала днес сутринта над сандъка. В едната си ръка магьосницата държеше малка блестяща перла, а в другата — тънък сребърен жезъл.
— Красива е — прошепна тя. — Страшно красива.
— Миналата седмица минах край магазина, а Моргана току-що я беше получила. Заприлича ми на теб.
— Благодаря ти. — Все още със статуетката в ръка, Ана вдигна свободната си ръка към бузата му. — Не си можел да намериш нищо по-съвършено. — Вдигна се на пръсти и докосна устни до неговите.
Знаеше точно какво прави, както знаеше, че Бун, макар да отвръща на целувката, се владее. В нея нахлу сила, свежа и прохладна като дъждовна вода.
Това бе чакала, затова бе прекарала сутринта в древния женски ритуал на масла, кремове и парфюми.
За него. За нея. За първия им път заедно.
Стомахът му се бе свил на бодлива топка, страстта бясно кънтеше в главата му. Въпреки че устните им едва се докосваха, вкусът й го упояваше и правеше въздържането да изглежда като празно, безсмислено понятие. Опита се да се отдръпне, но ръцете й се обвиха като коприна около него.
— Ана…
— Ш-ш-ш-т! — Устните й едновременно го възбуждаха и успокояваха. — Просто ме целуни.
Как можеше да не го направи, когато тези нейни устни се разтваряха под него? Обхвана с две ръце лицето й, докато водеше жестока вътрешна борба да не позволи на прегръдката да отиде прекалено далеч.
Когато телефонът иззвъня, той простена и от разочарование, и от облекчение.
— Аз по-добре да си вървя.
— Не. — Искаше й се да се разсмее, ала само се усмихна и се освободи от прегръдката му. Никога не бе чувствала по-сладка сила. — Моля те, остани. Защо не ми сипеш чай, докато се обадя?
Да й сипе чай… Щеше да е доволен, ако можеше да повдигне чайника. Разтърсен из основи, се обърна към печката, а тя вдигна телефона.
— Мамо! — Сега наистина се засмя и Бун чу в смеха й неподправена радост. — Благодаря ти! Благодаря на всички ви. Да, тази сутрин го получих. Чудесна изненада. — Ана отново се разсмя и се заслуша. — Разбира се. Да, аз съм много добре. Чувствам се чудесно. Аз… Татко! — Прихна, защото баща й се бе включил. — Да, знам какво означава жабокът. Обичам го. И теб те обичам. Не, благодаря, предпочитам го пред истинския. — Усмихна се на Бун, който й подаде чаша чай. — Лельо Брина? Чудесна приказка. Да, да. Моргана е много добре, близнаците също. Вече не остава много. Да, ще бъдете тук навреме.
Бун неспокойно кръстосваше стаята и пийваше от чая, който бе изненадващо хубав. Какво ли по дяволите бе сложила тя в чая? Какво по дяволите бе сложила в него самия? Изпитваше болка само като я слушаше да говори.