Е, ако се налагаше, добавяше и малко магия от себе си.
И беше щастлива, щастлива от съдбата, която й се бе паднала, и от живота, който си бе създала.
Дори ако бе нещастна, този ден щеше да й повдигне настроението. Топлото слънце, галещият бриз, едва доловимият вкус на дъжд във въздуха — дъжд, който нямаше да завали още часове, а след това щеше да ръми леко.
За да се възползва от този ден, тя реши да поработи навън, като посади някои билки от семена.
Той отново я наблюдаваше. Лош навик, помисли Бун намръщено и погледна цигарата между пръстите си. Не му вървеше много да се отказва от лошите си навици. А и кажи-речи никаква работа не бе свършил, откакто погледна през прозореца и я видя навън.
Тя винаги изглеждаше толкова… елегантна, реши той. С някаква вътрешна елегантност, на която ни най-малко не пречеха позеленелите от трева бермуди и тениската с къси ръкави, които носеше.
Бе заради начина, по който се движеше, сякаш въздухът бе вино, от което отпиваше лекичко, докато преминаваше през него.
Ставаш лиричен, сепна се Бун и си напомни да пази лириката за книгите си.
Може би защото приличаше на феите, за които толкова често пишеше. В нея имаше нещо призрачно, нещо не от този свят. И тихата сила на очите й. Никога не бе вярвал, че феите са слаби и безволеви.
Но все пак тялото й бе крехко — тяло, за което искрено би желал да не бе започнал да мисли непрекъснато. Не толкова крехко, колкото с някаква ведра женственост, която според него можеше да обърка и подмами всеки мъж, който все още дишаше.
Бун Сойър определено дишаше.
Какво ли правеше тя сега? Той нетърпеливо смачка цигарата си и се премести по-близо до прозореца. Беше влязла в бараката на двора и излизаше с ръце, пълни със саксии.
Не беше ли типично женствено да се опитва да носи повече, отколкото може?
Още докато си го мислеше и се наслаждаваше на чувството си за мъжко превъзходство, забеляза как Дейзи се втурна през ливадата след лъскавия сив котарак.
Хвана дръжката на прозореца, готов да извика на кучето да се върне, но преди да успее да помръдне, разбра, че е твърде късно.
На забавен филм може би щеше да прилича на интересен танц с оригинална хореография. Котаракът се стрелна като сив пушек между краката на Ана. Тя се олюля. Глинените саксии в ръцете й се заклатиха. Бун изруга, после въздъхна с облекчение, когато тя ги задържа и се изправи. Ала преди да бе свършил с въздишката, Дейзи се хвърли напред и наруши неустойчивото равновесие. Този път Ана напълно загуби опора под краката си. Тя полетя надолу, а саксиите нагоре.
Въпреки че вече ругаеше, Бун чу трясъка и изскочи през вратата на терасата, а оттам по стълбите към долния етаж.
Когато стигна до нея, тя мърмореше някакви, както му се стори, екзотични проклятия. И трудно би могъл да я обвинява за това. Котаракът й се бе покатерил на едно дърво и оттам съскаше към лаещата Дейзи. От саксиите бяха останали само парчета, разпилени по тревата и пътеката.
Бун потрепери и се прокашля:
— Ъ-ъ-ъ, добре ли сте?
Ана се бе опряла на ръце и колене, а косата й бе паднала над очите. Но тя я отметна назад и му хвърли един дълъг поглед през русите си мигли.
— Страхотно!
— Бях до прозореца. — Сега определено не бе моментът да си признае, че я бе наблюдавал. — Минавах покрай прозореца — поправи се той. — Видях гонитбата и сблъсъка. — Наведе се и се зае да й помага да събере парчетата. — Много се извинявам заради Дейзи. Взехме я само преди няколко дни и още не сме имали време да я възпитаваме.
— Тя още е съвсем малка. Няма смисъл да се обвинява едно куче, задето прави нещо естествено.
— Ще ви възстановя саксиите — обеща Бун. Чувстваше се ужасно неудобно.
— Имам и други. — Тъй като лаенето и съскането започваха да стават отчаяни, Ана седна на пети: — Дейзи! — Командата бе тиха, ала твърда и веднага бе изпълнена. Размахвайки яростно опашка, кутрето допълзя да я близне по лицето и ръцете. Ана обаче не се подаде на подмазването и хвана с две ръце главата му. — Седни — заповяда тя и кучето послушно отпусна задница. — А сега се дръж прилично. — С разкаяно скимтене Дейзи облегна глава на лапите си.
Почти толкова впечатлен, колкото беше смутен, Бун поклати глава:
— Как го направихте?
— Магия — отсече тя, после омекна и леко се усмихна: — Винаги съм имала подход към животните. Тя просто е щастлива и възбудена и й се играе. Трябва да я накарате да разбере, че някои занимания са неподходящи. — Ана потупа Дейзи по главата и спечели един благоговеен кучешки поглед.
— Аз опитвах с награди.