Все пак му беше приятно, че си отива у дома, където го очакваха пълно спокойствие и тишина.
Най-накрая обявиха полета му и пътниците се качиха на борда. Чад беше благодарен, че пренощува в хотел и успя да си вземе истински душ и да се обръсне, макар че косата му имаше спешна нужда от подстригване. В джунглата от време на време я подрязваше сам. Беше тъмноруса, постоянно падаше в очите му, съвсем права, гъста и сега се къдреше на врата.
Беше висок — метър и осемдесет и пет — и може би прекалено слаб, но тялото му беше стегнато от тежката работа и лишенията в джунглата, където прекарваше голяма част от времето си, често пъти принуден да оперира на трепкащата светлина на генератор, която понякога съвсем угасваше.
Сега изглеждаше достатъчно представителен в камуфлажния си панталон, бялото поло, купено от магазина на летището, благонадеждните си маратонки „Найк“ и раница, която беше толкова стара, че със сигурност никой не би разбрал, че е от „Лоу“ — престижната испанска компания за кожа. Лицето му беше леко загоряло — набраздено, както го наричаше той и се смееше на себе си, от което около тъмносините му очи се появяваха бръчици, а челото му прорязваше дълбока бръчка. Не се смяташе за привлекателен и не страдаше от суета. Преди всичко беше лекар.
Два пъти годишно си позволяваше да „си дойде у дома“. Вилата беше собственост на семейството му от пет поколения насам. Беше по-малка, отколкото можеше да се очаква, защото никой не я беше разширявал, никой никога не я беше променял. В общи линии все още си беше някогашната проста бяла къща, както в самото начало, макар че сега разполагаше със съвременни удобства като душове, електричество и плувен басейн. И се отличаваше с един вид красота, защото Чад беше цивилизован мъж, който закачаше картини на стените и прекарваше много часове да им се възхищава, който пълнеше лавиците на библиотеката си с редки издания, както и със старомодни детективски романи с меки корици, които му се струваха интересни.
Първият етаж на вилата беше изграден от камъни от местните каменоломни, а вторият — от бяло боядисано дърво. Нямаше капандури. Един-единствен комин служеше за отдушник на камината, която разделяше дневната от кухнята — странно разположение, което Чад намираше напълно задоволително, защото пестеше време и усилия. Огънят с дърва трябваше да се поддържа и през зимата и Чад често заспиваше пред пламъците и възвръщаше енергията си, живота си.
Единственият проблем с вилата беше алеята за паркиране, която беше обща със съседната къща — вила „Романтика“. Спорът на тази тема продължаваше от десетилетия и водеше началото си от най-първата съседка, Джеруша — прочутата певица, актриса, танцьорка и жена на лукса, любовница на мнозина, както се мълвеше, и една от суперзвездите на своята ера. Проблемът все още не беше решен, но сега Чад възнамеряваше да се заеме с него. Щеше да си поговори с новите съседи, които и да бяха те.
Стюардесата, висока млада жена с усмихнати тъмни очи, го заведе до мястото му в първа класа, взе овехтялото му яке — преди полета той нямаше време да си помисли да си купи ново — и му предложи чаша шампанско, която той за своя изненада прие. Беше „Тетанже“, забеляза той одобрително. Отдавна не беше опитвал този вкус, не беше усещал тези мехурчета върху езика си, мехурчетата в гърлото си, преди да се спуснат надолу. Наслади му се, но не си поръча втора чаша. Всъщност спусна седалката си назад, изключи лампата, сложи си превръзка на очите и заспа.
Спа през целия полет — събуди се едва когато симпатичната стюардеса го побутна внимателно и го предупреди, че след петнайсет минути кацат. Той отиде в мъничката тоалетна, изми очите си, за да се разсъни, прокара ръце през косата си, която на ярката светлина изглеждаше още по-ужасно, оправи яката на ризата си и се върна на мястото си, за да се увери по мобилния, че колата го чака.
Познаваше летището „Кот д’Азур“ („Лазурен бряг“) в Ница като петте си пръста — използваше го от години, когато беше само малка връзка със Средиземно море по празниците. Сега летището представляваше главна дестинация за полети от много страни. Открай време обичаше да каца тук, да вижда за секунди синьото море, булевардите, обградени с палми, с дълги тънки стволове и шепа листа на върха, плажната ивица, покрита с едър пясък, която през лятото гъмжеше от загорели тела, и няколкото колички близо до водата след края на сезона, когато будките, в които се продаваха фанта, сладолед и изсъхнали сандвичи в найлонови опаковки, бяха затворени. Всичко му харесваше. По всяко време. За него това беше домът.