— Благодаря се, че съм жива — казах с онзи сладък глас, който се бях научила да използвам при раздяла с гадже, за което знаех, че не му е писано да бъде „единственият“. — Разбирате ли, за всичко беше виновен мотоциклетистът.
— На мястото на злополуката нямаше никакъв мотоциклетист.
Полковникът скръсти ръце на широките си гърди и погледна към мен.
Какъв чаровник само!
— Да, разбира се, защото избяга, отдалечи се като куршум — добавих аз. Отказвах да се разделя със сценария за Супермен.
— Имало е зелена кола, в която сте се блъснали и тя е изхвърчала от пътя. Шофьорът загина.
Дъхът ми секна. „О, боже, о, боже, онзи нещастник го е отнесъл, мотоциклетистът го е докопал…“
— Господи! — промълвих със слаб, треперещ глас. — Толкова съжалявам, не знаех. Но не го блъснах аз, аз просто видях как мотоциклетистът се удря в него, а после той излетя от пътя… и аз също. Имаше камион в насрещното платно. Шофьорът трябва да е видял какво се е случило.
— Няма никакви сведения от никакъв шофьор на камион. Никой друг не е видял този инцидент, госпожо Матюс. Били сте само вие и зелената кола с шофьора ѝ. И единият от вас е загинал.
Отново заплаках. Не знаех защо, но не можех да спра. Той изсумтя, подаде ми кутията с носни кърпички от масичката до леглото, напълни чаша вода. Поех я с трепереща ръка. Ръката му беше с меки тъмни косми почти до кокалчетата. Вдигнах глава, погледнах го право в очите. Лицето му беше толкова близо до моето, сякаш се канехме да се целунем.
— По-късно пак ще разговаряме — каза той и се запъти към вратата. Отвори я, обърна се и погледна към мен. — Надявам се скоро да се почувствате по-добре, госпожо Матюс.
— О, моля ви, Мирабела.
Той завъртя очи, поклати глава и въздъхна.
Господи, защо не можех да си държа устата затворена?
Седма глава
Проверката в спешния център на Френския червен кръст показа, че на нас двете с Верити ни няма нищо, макар че сблъсъкът унищожи колата и се наложи да ни спасяват с хеликоптер за радост на пресата, чиито досадни камери и микрофони ни следваха през целия път до вкъщи. Всъщност ми се стори, че на Верити публичността ѝ харесва — тя вирна брадичка и започна да се усмихва свенливо въпреки синините по лицето и насинените очи, с които приличаше на малка панда, както и станалите на парцали дрехи, сега придържани с парчета върви и две взети назаем безопасни игли. Обувките ѝ бяха изчезнали при падането, както и моите, така че двете докуцукахме боси до линейката, която потегли към вила „Романтика“. Там щяхме да бъдем в безопасност, без да ни познава никой.
— О, моля ви! — обърна се за мое удивление Верити към шофьора. — Моля ви, не може ли да пуснете сирените? Винаги съм искала да профуча с бясна скорост между колите и да видя как всички спират, за да ме пуснат.
Шофьорът се смили над младостта и невинността ѝ и няколко минути кара с включени сирени, но после каза, че не е честно и трябва да ги спре. Аз се съгласих. Дадох му инструкции да кара покрай брега, а после нагоре по хълмовете, по криволичещия път, който се превръщаше в алея и спираше пред дома ми.
Зад „Романтика“ нямаше други сгради — само огромни храсти розов разцъфнал олеандър, хълмът, осеян с маслинови дръвчета и други, още по-високи бадемови дървета, които, когато разцъфнеха, обгръщаха всичко наоколо с аромата си, така че човек сякаш вдишваше самата природа. Но сега, през лятото, старинните рози бяха свели тежките си главички. Полята с лавандула се люшкаха чак до хоризонта, лимони и портокали висяха от клони, които изглеждаха прекалено малки за тежестта им. И между клони, дънери и храсти постоянно се виждаше морето. Днес беше синьо-зелено.
Обожавах морето, защото, за разлика от градината то постоянно се променяше, почти час по час — понякога поръбено с бяла дантела от пяна, понякога мрачно и зелено, често сиво, но най-често синьо.
— Пристигнахме — казах и посочих към острия завой наляво, макар че всъщност нямаше къде другаде да отидем, защото, както казах, тук пътят свършваше. И наистина бяхме тук. Във вила „Романтика“. Моят дом в добро и зло, както се казва пред олтара. И също като младоженка, почувствах, че съм влюбена.