Верити не изглеждаше убедена.
— Не, доколкото си спомням. Само името ѝ, че може би е убила някого и за вилата. Разбираш ли, имаше снимка на къщата. Баба я е направила, когато е била тук. Нали знаеш, от онези, при които всички гости се събират пред къщата, като на училищна снимка. И сега си спомням, че кралят е останал тук с Джеруша, докато още е бил крал — преди да абдикира и да стане един от нас.
— Е, не точно „един от нас“ — отговорих аз. — Макар че Едуард VIII е бил понижен в херцог и казват, че си падал по хубавите жени. А освен това бил известен като интересен гост и съм сигурна, че на Джеруша ѝ е било приятно да го приеме.
И двете обърнахме глави, щом чухме рев на двигател и скърцане на чакъл, когато колата рязко спря. „Безразсъден шофьор“ — помислих си. Чухме стъпки по пътеката, а после до френските прозорци се появи мъж. Силуетът му се очертаваше на слънцето и не можехме да различим кой е, макар да бях сигурна, че не го познавам.
Посрещнах го, раздразнена от нахалството му.
— Кой сте вие? И защо влизате така, сякаш къщата е ваша?
Гневът, който изпитвах, пролича в тона ми.
А в неговия тон пролича студенина, от която през костите ми премина ледена тръпка.
— Може и да е моя — каза Чад Прескот.
Пристъпи напред. Сега видях лицето му: слабо, красиво, леко загоряло — лице на човек, който прекарва много време на открито. Спортове, коне, такива неща. Почувствах как се разтапям.
Беше лекарят. „Ооох! — помислих си. — Още един чаровник.“
Осма глава
Откъснах поглед от мъжа и го сведох към паркета под краката си, без да го виждам. През този кратък миг бях успяла да забележа русата коса и мрежата от бръчици около очите — сини очи, които много приличаха на моите. Забелязах наболата брада по волевата брадичка, както и хубава долна устна — пълна и толкова сладка, че ми се прииска да я ухапя. Но какви бяха тези мисли? Този човек, този лекар току-що бе заявил, че е собственик на моята вила. Трябваше да изпитвам желание да го зашлевя през прекалено красивото лице. Аз обаче не си падам по шамарите. Предпочитам да давам от себе си, отколкото да вземам, мека душа съм и имам сърце, макар че в този момент то май беше спряло. Почиваше си. Надявах се скоро да забие отново. Обичам да дишам.
Ето! Все пак дишах. И се усмихвах на онзи възмутителен мъж, който току-що бе заявил, че моята вила била негова. Тоест, вилата на леля Джоли. А преди това — на Джеруша.
При катастрофата си бях ударила рамото и ме болеше. Вдигнах ръка, сякаш исках да го предпазя от погледа на новодошлия, но той дори не гледаше към мен. Гледаше към вилата. Обзалагам се, че преценяваше колко струва.
— И така, кой всъщност сте вие?
Студенината в гласа ми можеше да убие всеки хубав летен ден.
Той дори не ме погледна — толкова съсредоточено изучаваше това, за което твърдеше, че било негова собственост.
— Казвам се Чад Прескот.
Не протегна ръка, макар че аз, каквато съм глупава, протегнах. „Добрите маниери ще те съсипят.“ Някой някога ми го беше казал. Сигурно е бил някой мъж.
— Макар че не ме попитахте, аз съм Мирабела Матюс.
Зачаках отговор — задължителното: „О, наистина ли? Чел съм книгите ви, разбира се“. То обаче не дойде.
Верити се приближи и застана до мен с вдигната глава.
— А аз съм Верити.
Не спомена фамилното си име — очевидно все още не беше сигурна кое е то, моминското или на съпруга ѝ. Не че имаше значение.
Старият дакел на леля Джоли се запъти предпазливо към лекаря, протегна дългия си врат и подуши обутите му в сандали крака. Бих предпочела да мисля, че лекарят не е забелязал приближаването му, защото нетърпеливо отдръпна крака си назад, а кучето подскочи и излая, на което той не обърна внимание.
— Не съм ви канила в имота си — отсякох, преглъщайки гнева си. — И никога не бива да се държите с животно по този начин. Неуважително е. Кучето живее тук, това е домът му.
— Не, не е — каза той. След което ме подмина, изкачи се по трите ниски стъпала и влезе през вече отворената врата.
Зяпнах. Когато той мина покрай мен, долових лекия дъх на одеколон от бяло изтравниче — топъл мъжки аромат. Какво ми ставаше? Този тип говореше за къщата на леля Джоли, моята къща, като за своя, влизаше така, сякаш я притежаваше, а аз стърчах тук, омагьосана от аромата му.
— Нямате право да влизате в къщата ми.
Забързах след него. Кучето ме последва. Сиамската котка и канарчето не се виждаха никакви. Не можех да ги обвинявам. Атмосферата никак не беше положителна.