Той се обърна и за пръв път наистина ме погледна така, сякаш ме виждаше, сякаш не бях някаква жалка прислужница, която е тук, за да изпълнява заповедите му.
— Трябва да разберете — подхвана той. Гласът му беше тих, равен и в името на истината, доста приятен. — Трябва да разберете, че каквото и да са ви казали, каквото и да вярвате или да мислите, не сте наследили тази къща. Мадам Джоли Матюс ми я завеща преди смъртта си.
Нарече я Джоли. Само приятелите и членовете на семейството ѝ, колкото и малобройно да беше, а именно сведено само до мен, се обръщаха така към нея. Истинското ѝ име беше Джулиет, но тя твърдеше, че никой друг, освен майка ѝ не го използвал.
— Е, добре — започнах. Подбирах внимателно думите си, преди да ги изрека, защото осъзнавах, че се намирам в ситуация, която е станала много опасна. — Е, добре, господин…
Млъкнах и зачаках да ми напомни, че името му е Чад Прескот, макар че си го спомнях отлично. Той обаче не ми напомни — просто остана там, скръстил ръце на гърдите си. Мъжественият лекар с бяло поло и светлорозови шорти, макар че ако по-рано някой ме беше попитал възможно ли е мъж по розови шорти да изглежда мъжествен, щях да му се изсмея в лицето.
— Адвокатът ми ще ви изпрати документите — каза той, обърна се и продължи да говори през рамо. Преди да си тръгне, остави на масата в преддверието визитната си картичка. — Очаквам до другата седмица да се изнесете. Моля, оставете всичко така, както сте го намерили.
— И кучето, котката и птичката ли? — попитах язвително, ненадейно кипнала от гняв. И, признавам, обзета от страх. Ами ако беше прав и вилата наистина беше негова? Щях да се върна в апартаментчето си в Лондон и всички мечти за слънчевата Южна Франция щяха отново да се превърнат само в мечти.
— Вземете животните — провикна се той в отговор. — Не искам да се мотаят наоколо.
— Майната ви! — изкрещях на свой ред. — Това е моята къща, господинчо, и вие нищо не можете да направите.
— Напротив, мога — отговори той. Говореше толкова спокойно, така овладяно, докато аз всеки момент щях да рухна. И се уплаших, че може да има право.
— Разбира се, че вилата е ваша — заяви адвокатът ми Джеймс Причет Лонг с обичайния си спокоен, овладян тон в стил „нищо не може да ме стресне“. Сигурна съм, че говореше така на всичките си обикновено разстроени и раздразнени клиенти. Все пак той е човекът, от когото се очаква да разреши проблемите им. Не бива да виждат и него разстроен и раздразнен.
— Той твърди, че има документи, които доказвали, че леля Джоли — така я нарича — му е оставила вилата.
— И кога казва, че го е направила?
Можех да си представя живо и картинно възрастния адвокат Лонг. Полукръглите му очила се плъзгаха надолу, докато той прелистваше документите на бюрото си и навярно вършеше поне две неща наведнъж, както знаех, че прави обикновено, вместо да се съсредоточи върху моя проблем, който се бе превърнал в голям проблем.
— Искам да кажа, той е лекар, хирург, има документи — промълвих. Гласът ми звучеше немощно, женствено и леко объркано. Всъщност много объркано. Бях влюбена в тази вила. Тя беше моя.
— Даде ли ви тези документи или поне копия?
— Ами, не… Но изглеждаше много сигурен в себе си и в положението си на собственик.
— Дайте ми телефонния му номер и имейла — каза Причет Лонг. — Аз ще се погрижа.
Гласът му беше твърд, решителен. Знаеше правата си — все пак това му беше работата.
— А сега просто се заемете със своите работи, върнете се към нормалния си живот. Ние ще се оправим с господин Прескот.
Затворих телефона, излязох на терасата и седнах. За пръв път не забелязвах прекрасната гледка. Бях прекалено погълната от собствените си мисли и останах така дори когато сиамката скочи в скута ми и се намести така, сякаш сега съм нейна. Обикновено се държи така, а освен това е вярно — наистина съм нейна. Кучето седна в краката ми и изплези език. Големите му кафяви очи се приковаха напрегнато в лицето ми и несъмнено забелязаха тревожното ми изражение.
И Верити ме гледаше, изпълнена с възмущение.
— Какво означаваше всичко това? Какво има предвид, как така вилата била негова?
Изглеждаше безумно слаба и раздърпана, готова да затропа с крака в старомоден, класически пристъп на ярост. Вдигнах рамене и се престорих на безгрижна.
— Адвокатът ми казва, че това са глупости. Разбира се, че вилата е моя. Той ще се оправи с този доктор Чад Прескот — казах и ѝ се ухилих. — Как ти се стори, с тези розови шорти?