Ето ме сега, четирийсет и две годишна, необвързана (макар че напоследък не ми липсват любовници) и собственица на тази приказна вила с изглед към Средиземно море — както казах, по-синьо от очите ми, когато времето е хубаво, и сиво като вятъра в дните, в които задуха мистралът. Освен това за моя изненада можете да ме наречете „майка квачка“ на едно малко канарче, по-жълто от двайсет карата злато, на име Пея.
Никога не съм била почитателка на домашните любимци, нито пък съм искала да притежавам голяма къща. И категорично никога не съм имала сиамска котка като тази, която май си мисли, че вилата е нейна, и има сини очи, млечнобяла козина и шоколадови връхчета на ушите и опашката. И на чиято глава каца жълтото канарче, за да изпее песента си. Откаченото ми домакинство се допълва от дългото ръждивокафяво куче — очевидно някакъв далечен роднина на дакела с щедър примес от зайчар. Отговаря на името Джон-Джон или на пронизително изсвирване. Тъй като така и не усвоих изкуството, както така уместно се изразява Лорън Бакол в онзи стар филм, просто да събирам устните си и да духам, купих малка сребърна свирка, която виси на синя връв на врата ми и почти ме удушава, когато забравя за нея, но е полезна, щом искам да повикам Джон-Джон, който отказах да наричам с това смешно име и сега е познат като Перко. Защото е „наперен малък негодник“, нали разбирате? Тази дума е единствената, която подхожда на непостоянната му природа. О, но той ме разсмива, а когато канарчето запее, се усмихвам, а щом котката се пъхне под краката ми и ме побутне обичливо с глава, осъзнавам колко празен е бил животът ми преди тях и каква щастливка съм, че наследих това малко семейство заедно с голямата къща. Ако великолепната Джеруша е тази, която е довела предците на тези малки създания във вила „Романтика“, значи съм ѝ задължена повече, отколкото мога да изразя с думи.
Джеруша. Името ѝ събужда фантазии и образи, свързани със скандали, любовни истории и трагедия, макар че почти всичко е било скрито или погребано много отдавна. Сега, когато наследих къщата ѝ, ще си поставя за задача да науча колкото се може повече за прочутата изпълнителка от мюзикъли, певица, танцьорка, актриса и секссимвол. Тя е покорила Париж през трийсетте години и е изчезнала — както изглежда, завинаги — само след няколко години. Тоест, след смъртта на новата любовница на любовника си. Кой знае, може би трябва да се поправя и да кажа „една“ от любовниците му.
Какъв е бил животът на Джеруша в действителност? Дали е обичала този мъж? Дали е бил единственият ѝ любовник? Какво се е случило с децата, за които казваха, че е прибрала в дома си, дори е осиновила? Дали са ги отвели някъде, когато светът на Джеруша е рухнал и за утеха са ѝ останали само животинките — любимците ѝ?
Джеруша е загадка, която е част от вила „Романтика“ и следователно сега принадлежи на мен, а аз ще я споделя с младата си гостенка Верити.
Седя на терасата и пуша цигара, макар че ми е забранено — забранено от самата мен, бих могла да отбележа, когато чувам стъпки зад гърба си. Една ръка се обвива около мен и дръпва цигарата от устните ми преди дори да успея да протестирам.
— Отвратителен навик! — отсъжда Верити и сяда на мекия диван отсреща. — И накрая ще те убие.
— Като отрова, това ли имаш предвид?
Тя ми хвърли поглед тип „знаеш какво имам предвид“ и угаси цигарата в жълтия керамичен пепелник с надпис „Пастис“, откраднат в момент на огромна смелост от едно евтино кафене на булевард в Марсилия. Обичах този пепелник, както и смелостта, която проявих тогава, и се намръщих на Верити, за да ѝ покажа недоволството си.
— И така. Какво ще правиш ти сега? — попитах студено. — Виждам, че си спряла да плачеш. Да не си решила да се върнеш при оня мръсник, от когото избяга? Да му дадеш още един шанс, както правят добрите момичета?
— Аз не съм добро момиче — отговори тя. — Ще остана тук с теб.
След което пак избухна в плач.
Защо ли не си замълчах?
Тринадесета глава
Изглежда, че сега съм вързана не само с цял куп животни — е, две животни и една птичка — но и с една млада и нещастна бегълка, защото сърце не ми дава да я помоля да си тръгне, да си намери някоя хотелска стая, да продължи напред и да не затъва в ужасен брак с един грубиян, който изобщо не държи на нея. Нещо повече — грубиян, който е откраднал всичките ѝ пари. Дори и да са били само две хиляди, това са две хилядарки повече, отколкото има в момента, сигурна съм. Както и бижутата ѝ — надявам се да не са стари семейни скъпоценности, предавани от поколение на поколение, а сега навярно отредени за някоя заложна къща и тя никога вече няма да ги види. Човек винаги може да си купи нови, когато пак се сдобие с пари — когато ги спечели или ги придобие по някакъв друг начин, както е правила Джеруша, преди светът ѝ безвъзвратно да рухне, както е рухнал светът на тази млада Верити, която наистина трябва да спре да хленчи, иначе мисли му.