Бях поразена. Откъде, за бога, тази млада жена знаеше за Джеруша, която отдавна си беше отишла? Всички, които я бяха познавали, вече не бяха между живите. Не бе останал някой, който да скърби. Освен мен. А сега може би и Верити.
Четиринадесета глава
Разбира се, вилата не принадлежеше на Чад Прескот. Беше на леля Джоли и като нейна наследница сега принадлежеше на мен… макар че бе назована „Романтика“ — качество, което не притежавах. Ако бях романтичка, щях ли да се омъжа три пъти и всички съпрузи да ме напуснат? Друго щеше да е, ако аз ги бях зарязала. Но да ме напусне не един мъж, а трима — това говори зле за мен. Загатва за нещо, в което знам, че са убедени всички — че нещо у мен не е наред. Или си стискам парите, или проблемът е в секса. Според хората винаги става въпрос или за едното, или за другото.
Всъщност не беше нито едно от тях: съпрузите просто ме отегчаваха и подозирам, че и аз ги отегчавах. Първият беше прекалено млад, твърде уверен в сексуално отношение и неспособен да признае липсата си на опит. Всъщност вината беше моя. Трябваше да разбера, че не е достатъчно зрял. Вторият се стремеше към парите ми и когато разбра, че нямам такива — по онова време — си тръгна. Третият беше от онези мъже, които имат нужда някой постоянно да се грижи за тях. Искаше помощница, а не съпруга.
— По дяволите! — казвах на приятели. — Исках единствено човек, с когото да споделя бутилка вино, да наблюдаваме заедно залеза, да вечеряме. Не съм се съгласила да ставам сутрин, да го погледна с онези негови миниатюрни слипове и космати бедра и да го слушам как иска кафе и закуска. Едно момиче трябва да има стандарти и приготвянето на закуската не може да е по-важна от добрия секс рано сутринта. Поне не би трябвало да е по-важна.
Но не се учудвам, че ме разкараха. Опитах и с други, и установих, че ми е най-добре сама — живеех в лондонския апартамент, пишех за живота на екзотичните измислени герои и читателите си представяха, че това е моят живот. Понякога ми се искаше наистина да беше. И ето ме сега, „видната писателка“, жена, която неочаквано е станала независима, червива с пари, собственичка на вила благодарение на леля Джоли, с която се запознах, когато бях на три-четири години.
Срещата се състоя в това, което тогава представляваше сладкарница за чай в „Хародс“ и помня, че изтървах един шоколадов еклер върху кадифената якичка на изисканото разкроено палтенце, което все още бе закопчано до врата и практически ме задушаваше, защото майка ми искаше да приличам на добре възпитано дете, за да впечатля богатата леля.
Доколкото си спомням, в заведението нямаше други деца и нямаше с кого да го сравня, но колкото и малка да бях, ми се струваше, че някак си не е правилно да ме облекат толкова неудобно само за да ям торта с крем, затова нарочно я изпуснах върху омразното палтенце, чиято задушаваща хватка помня до ден-днешен. А освен това беше розово. Аз определено не бях дете, което обича розовото.
Защо тогава имам розова вила ли? Когато я наследих, беше бяла. Замислих се дали да не я боядисам в лимонен цвят или дори в убито тревистозелено, преди да се спра на розовото. По някаква причина усещах, че точно това е цветът за измазаната с хоросан къща от началото на двайсети век. Квадратната ѝ форма се нарушаваше единствено от едно крило отзад, навярно построено като жилища за прислугата и сега превърнато в луксозни стаи за гости, допълнени с хладни бани с бели плочки и силни душове с ефект, наподобяващ дъжд, за хората, които се връщат от плажа и трябва да отмият пясъка.
Аз определено не исках никой да мъкне пясък в това, което сега е моята „голяма зала“. Наричам я така, защото се състои от няколко малки стаи със съборени стени и сега заема цялата предна част на вилата. Остъклените врати се плъзгат една в друга и водят към облицованата със светла теракота тераса, която минава по цялата дължина на къщата. Ширината ѝ позволява хамаци, дивани с възглавници и масички за кафе. Освен това има и място за хранене на открито, което може да побере двайсет стола с тръстикови седалки местно производство. Обожавам ги, но гостенките се оплакват, че им закачат полите.
Всяка от стаите на горния етаж има отделен балкон, който побира маса за закуска, столове и два шезлонга на зелени или коралови ивици. Големи сини сенници предпазват закусващите от слънцето. Дълъг тесен басейн с тъмносини плочки — по-сини от очите ми — блести на лятната жега. Китки от бугенвилия в оттенъци на фуксия и алено, пурпурно и розово, дори една в розово-оранжево, смекчават строгостта на стените и терасата, пълзят покрай пътеката и слизат по дървените стъпала към плажа, където трябва да минеш внимателно по купчина камъни, преди да стигнеш до малкия пясъчен полумесец и съвършеното светло море, което през лятото е винаги достатъчно хладно да те ободри и достатъчно топло, за да не те накара да потръпнеш.