През трийсетте години на миналия век един безумно влюбен милионер плейбой построил вилата за любовницата си — прочутата певица Джеруша, чиято пламтяща червена коса имаше същия оттенък като моята. Знам, защото съм виждала снимките ѝ. А освен това съм чувала, че пламенните ѝ изпълнения карали слушателите — и мъже, и жени — да потръпват от страст. Мъжете я желаели, а жените копнеели да приличат на нея.
Днес вилата на певицата си остава почти същата както по времето, когато тя е живяла тук. Определено е по-скромна, отколкото казват, че била собственичката ѝ на сцената — хладно, непретенциозно скривалище през лятото, а през зимата — убежище, затопляно от пънове в огромни варовикови камини, които Джеруша купила от съборените замъци, в които собствениците не можели да си позволят да живеят повече. Светла ламперия от избелено дърво обгръща трапезарията с огромна кръгла маса, поддържана в центъра от четири изправени на задните си лапи лъва, което означава, че всички спокойно могат да опънат краката си отдолу. Има столове с високи облегалки, тапицирани с избелял брокат, изработени с оглед на удобството по време на дългите вечери, винаги придружавани от местни вина от лозята, които се виждат от балконите, вина, които се леят като разговора и музиката.
Вила „Романтика“ все още оправдава името си, с нейните просторни апартаменти и грамадни легла, отрупани с възглавници, които стигат толкова високо, че ще трябва да изкачиш някое от онези малки викториански дървени стълбища, за да се отпуснеш в удобството на белите им пухени завивки. А после можеш да се отпуснеш по гръб и да се възхитиш на морето, което се е разкрило пред погледа ти.
И в баните има камини. През зимата винаги ги палят и в помещението се разнася сладкият аромат на лавандула. Снабдила съм ги с хавлии от тънък груб египетски памук, които определено предпочитам пред меките, пухкавите, с които като че ли никога не можеш да се изсушиш. Сапунът е произведен близо до вилата, на крайбрежието. Марсилски сапун, така го наричат и в него се долавя зелена свежест, която те кара да се чувстваш още по-чист. Разбира се, винаги има лосион — и той местен, произведен от зехтин, струва ми се, и пудра от Париж — разбира се, „Шанел“, любимата ми — както и малка колекция от аромати — парфюми, както ги наричат днес: „Роджър и Галет“ за мъжете, „Шанел“ или „Диор“ за жените, както и онези свежи памучни пантофи, в които човек може просто да пъхне крака, и хубавите, прилепващи по тялото, бели хавлиени халати във всички размери, защото човек никога не знае точно кой номер носят гостите му. На нощната масичка има бутилка „Перие“, както и няколко списания. Забелязала съм, че „Ню Йоркър“ е особено популярно. Оставила съм и книги — биографиите винаги изчезват с тръгването на гостите и трябва да купувам нови. Странно колко са любопитни хората за живота на другите.
Във всеки случай това е вилата, в която доведох Верити — моята непозната гостенка. Макар че спомена за Джеруша и за убийството, не мисля, че знае много за него. Нито пък за Джеруша — прочутата или по-скоро прословутата първа собственичка — и за плашещите и възмутителни събития, които са се разиграли тук преди години.
Внезапно изпитах носталгия. Отворих вратата и влязох в стаята на леля Джоли.
Тя предлагаше най-красивия изглед към морето и аз си спомних, че леля Джоли винаги спеше на отворен прозорец и казваше, че шумът на вълните я приспивал. „Почивай в мир, лельо Джоли — помислих си. — Сега спиш със съня на праведник.“ Помъчих се да не допусна споменът за смъртта ѝ — жестока и самотна — да се промъкне в хубавите ми мисли за нея.
На нощната масичка до леглото висеше картина, полускрита от голяма медна лампа с абажур. Приближих се и я погледнах по-внимателно. Беше малка — може би трийсет на четирийсет сантиметра — и толкова сивкаво безлична, че можеше никога да не ѝ отправя нещо повече от бегъл поглед, но тъй като това беше единствената украса в стаята на леля ми, предположих, че е означавала нещо специално за нея. Представляваше картина на това, което разпознах като река Темза във ветровит ден. Към брега се носеха бурни вълни, а на заден план се виждаше силуетът на Лондон. И подписът. „Дж. М. У. Търнър“.