Погледнах по-внимателно. Възможно ли беше това да е онзи Джоузеф Малард Уилям Търнър? Не бе възможно да е имало двама художници от онзи период с едно и също име. Дали това, което виждах насреща си, не беше истинско съкровище, останало скрито от света години наред над леглото на милата ми леля? Откъде можеше да го е взела? Подарък ли е било, или просто го е зърнала в някоя галерия и се е влюбила в него? Отново погледнах картината. Все още си беше сивкава и безлична. Не беше лесно човек да се влюби в нея. Сигурно е била подарък.
При това скъп. Някой бе пожелал да ѝ подари нещо ценно.
Картината висеше на гвоздей, забит в стената. Може би все пак беше копие. Но дори и моето неопитно око забеляза, че в нея има нещо — свободата на мазките, блясъкът на заплашително надвисналото небе, духът на мястото, запечатан завинаги в картината.
Отпуснах се на леглото върху бялата завивка и се загледах в картината. Несъмнено точно това бе целял художникът: да те накара да почувстваш сцената, да те пренесе там заедно със себе си. Запитах се колко ли нощи сама в тази стая, сама в леглото си, леля Джоли се е взирала в нея, без да може да заспи, загледана в нея на светлината на лампата или дори на свещта, и е мислела за миналото и за неизвестното си бъдеще.
Рамката обаче не подхождаше на картината — златна и пищно украсена, прекалено сложна за такъв интимен пейзаж. Обърнах творбата, за да видя кой е майсторът. Гърбът бе покрит с дебел картон, който се белеше по ръбовете. Откъснах го и с учудване видях отдолу светлосин запечатан плик.
„За потомците ми“ — прочетох. Думите бяха написани с тъмносиньо мастило със самоуверен почерк, който със сигурност не беше на леля Джоли.
Погледнах го омаяна. „Е, добре — помислих си — не знам кой си, но си мисля, че може да съм ти потомка. Все пак леля Джоли ни свързва, макар че тя, изглежда, никога не е отворила писмото ти. Може би не е имало нужда. Може би вече е знаела какво пише в него.“
Отпуснах се на възглавниците, затворих очи и стиснах писмото близо до гърдите си. Не знаех какво да правя. Имах ли право да чета писмо, което не е предназначено изрично за мен?
Внезапен полъх раздвижи завесите, погали нежно бузата ми, затворените ми очи. Стаята се изпълни с лек аромат, сладък като лятна трева и роза дамасцена.
Седнах в леглото, все още стиснала писмото. Ароматът и ветрецът бяха изчезнали също така ненадейно, както бяха дошли.
Погледнах към плика. Знаех, че не мога да го отворя тук, в тази стая. Трябваше да го изнеса, да отида някъде, където няма спомени и тайни. Или пък да го оставя за някой друг път, когато се чувствам по-свободна… по-сигурна.
Любопитството обаче не ме напускаше. Казах си, че по-късно ще разбера кой е написал писмото, кой е запечатал плика, кой е решил да излее тайните си. Сигурна бях, че е жена — подобни действия не отговарят на характера на мъжете. Мъжете биха говорили за чувствата си, биха споделяли за връзките си, за безразличието си или за любовта си.
Пригладих завивката, разбухнах възглавниците, взех картината и синия плик и излязох от стаята. Затворих решително вратата. Вярвах, че оставям зад себе си духа на това място или на човека, който продължаваше да го обитава.
Петнадесета глава
Второто покушение над живота ми — това след катастрофата — се случи същата нощ.
Спалнята ми, разбира се, беше някогашната спалня на Джеруша. Не мислех, че тогава е изглеждала кой знае колко по-различно: същото широко легло, със сигурност достатъчно за двама, с разточително украсената с розов брокат лицева дъска, върху която все още личеше леката вдлъбнатина там, където се е опирала прочутата ѝ червена коса. Несъмнено я е прибирала за през нощта на кок, а над челото ѝ са се виели нежни къдрици, защото дори в поражението Джеруша несъмнено е запазила останките от духа и красотата си.
Забих едно кабарче в мазилката и закачих картината до леглото, което бях отрупала с фини възглавници, както и една малка, атлазена, която винаги подлагах под лицето си, за да предотвратя появата на бръчки. Още не знам дали действа, но продавачът ме увери, че е така. Надявам се.
Нощта беше топла — всъщност задушна, предвещаваща буря, чиито леки тътени кънтяха цяла вечер, макар че небето си остана все така ясно и тъмносиньо. „Навярно някъде в морето има буря“ — помислих си тогава, без да ѝ обръщам внимание. Но по-късно се събудих, както ми се стори, от трополенето на силен дъжд по отворените френски прозорци и ненадейния приток на хладен въздух към тялото ми. Бях облечена само с обичайната къса нощница от синя коприна.