Да се разсмея ли? Можеше да загина!
Шестнадесета глава
Преди да помръдна, мъжът бе изчезнал през отворените френски прозорци.
— Добре, ще повикам ченгетата — успях да изрека между гръмотевиците. А после си спомних, че се намирам във Франция и не знам френския еквивалент на 911. — О! — изпелтечих.
Верити веднага разбра.
— Обади се на съседа! — изкрещя тя, хвана косата си и я дръпна назад. На меката светлина на нощната ми лампа лицето ѝ изглеждаше бяло като пергамент.
— Какъв съсед?
Представа нямах за кого говори. Не познавах никого.
— Онзи човек, Чад, той беше тук днес, живее в съседната къща.
Разбрах, че има предвид лекаря, Чад Прескот, който ми помогна след катастрофата и притежаваше съседния имот. Той беше единственият ми съсед. Не ми допадаше — беше рязък, безцеремонен, добър лекар, сигурна съм, но не и чаровник, а освен това искаше земята ми. Със сигурност не ме харесваше, а сега трябваше да го моля за помощ.
— Боже господи, Мирабела, в къщата има човек с оръжие! — изръмжа Верити. — Дай ми телефона.
Грабна стационарния телефон и картичката на Чад от нощната масичка, където я бях оставила, бързо въведе номера и ми подаде телефона.
Той вдигна на второто позвъняване.
— Ало?
Ни най-малко не ми прозвуча изненадан и озадачен, че го събуждат посред нощ. Гласът му беше спокоен, изпълнен с очакване.
— Аз е — казах (макар че още докато го изричах, си помислих, че правилното е „Аз съм“). — Съседката ви — добавих.
— Госпожа Матюс? Предполагам, че е нещо важно?
Нищо не можеше да трогне този тип. Май дори не се интересуваше от отговора ми. Аз обаче казах:
— Имаше един мъж в къщата, в стаята ми… имаше пистолет…
Настъпи кратка пауза — мъничък отрязък от време.
— Добре ли сте?
— Да. Само съм уплашена.
— Повикахте ли ченгетата?
Поклатих глава, макар че той, разбира се, не можеше да види. Верити се приближи и се свлече на леглото до мен. Отметна косата си на една страна. Обзалагам се, че се чудеше какво, по дяволите, прави тук, в тази лудница. По-добре щеше да ѝ бъде при съпруга мошеник, отколкото край потенциален убиец, който обикаля въоръжен наоколо.
Котката излезе изпод леглото и седна в скута ѝ. Проклетото канарче запя. Кучето се просна на коляното ми запъхтяно, сякаш бе тичало из гората, и аз преглътнах сълзите си. Не исках Верити да види страха ми.
— Не знам спешния номер тук, във Франция — промълвих в слушалката. Знаех, че в ушите на Чад Прескот звуча точно толкова глупаво, колкото се чувствам — самото олицетворение на безпомощна жена, която се обръща за помощ към силния мъж.
— Веднага идвам — каза той.
Казах на Верити да се облече; не биваше непознати, а може би и полицаи, да ни зяпат по нощници. И двете нахлузихме дънки и тениски, моята с логото „Клуб 55 Сен Тропе“, а нейната с „Грейтфул Дед ПОСЛЕДЕН КОНЦЕРТ“. Точно навреме.
Звънецът на входната врата ни извести с оглушителната мелодия на „Марсилезата“. Трябваше да сменя мелодията с нещо по-успокояващо, макар че, разбира се, пак щеше да е нещо френско. Докато бързах да отворя, се запитах как е възможно да мисля за такива банални подробности, когато току-що едва не загубих живота си? Това защитна реакция ли беше — за да не се чувствам застрашена? Уплашена? По дяволите, дори и така, пак бях уплашена. Толкова уплашена, че се тресях от страх.
Чад Прескот се втурна в преддверието и ме сграбчи за раменете.
— Добре ли сте?
Силните му ръце ме задържаха на крака, защото коленете ми трепереха.
— Да — отговорих с цялото спокойствие, което успях да призова. А после развалих ефекта, като избухнах в плач.
Слава богу, той не ме прегърна и не започна да ме уверява, че ми няма нищо и всичко ще се оправи. Всъщност каза, че положението си е за страх. Неканен гост с оръжие означаваше, че работата е сериозна.
— Какво е искал? Знаете ли?
Очите му изпитателно се впериха в моите, наситеносини или може би кафяви? Беше прекалено тъмно, за да кажа, но като се замислих за това, си дадох сметка, че по височина и телосложение той много прилича на кандидат-нападателя ми.
— Може да сте били вие — промълвих. — Може вие да сте дошли в стаята ми с пистолет и да сте се опитали да ме убиете. Вие искате вилата ми — допълних и го изгледах сурово.