— Не ставайте смешна — отсече той, обърна се и тръгна към вратата. — Виждам, че сте добре. Ще оставя ченгетата да се оправят с вас.
Чувах воя на приближаващи се сирени. Само след секунди пред прозореца проблеснаха сини светлини.
Трите ченгета не почукаха — направо влязоха. Едното сграбчи Чад за яката и го прикова към стената. Второто застана пред него с пистолет в ръка. Беше като сцена от телевизионните новини. Пистолетът беше „Глок“. Бях чувала името, а видиш ли веднъж модела, е лесно да го познаеш. Във всеки случай изглеждаше смъртоносен и не се съмнявах, че е зареден.
Запитах се как е възможно всичко това да се случва. Моята спокойна вила, домът на Джеруша, наследството на леля Джоли, сиамската котка, все още свита под леглото заедно с дакела с тъжните очи, проклетото канарче, което, макар и покрито за през нощта, сега отказваше да млъкне… И Верити, чиито крясъци още кънтяха в главата ми, и съседът, който очевидно си бе надценил силите, като ни се притече на помощ… Макар че след като дойде, се държа като абсолютен гадняр.
— Пуснете го — обърнах се към ченгето, което държеше Чад Прескот. Френският ми горе-долу беше приличен и си помислих, че може да ме разбере.
Той обаче не ми обърна внимание. Опитах отново на английски.
— Пуснете го — обади се мъжки глас зад гърба ми на френски.
Него поне го разбраха.
— Bon soir — обърнах се към новодошлия и се опитах да се усмихна.
Без да ме поглежда, той пристъпи към Чад и застана толкова близо, че двамата може би дишаха един и същи въздух. После доближи лицето си още повече.
— Какво правите тук? — изръмжа той на Чад.
Беше си истинско „ръмжене“ — авторитетен въпросителен тон, който показваше, че е чаровен. Чад отметна глава назад — предполагам, по-далеч от дъха на полицая — без да казва нищо. На лицето му се бореха презрение и гняв.
— Не, не, всичко е наред, не е той нарушителят — обърнах се бързо към ченгето. — Той дойде само да ни помогне.
Сграбчих студената ръка на Верити и я дръпнах напред, за да видят кои сме, да разберат какво са преживели две сами жени току-що: маскиран мъж в къщата им посред нощ с оръжие в ръка.
Историята се заизлива от устата ми на английски. Ченгетата ме зяпаха така, сякаш съм луда.
— Може би ще бъде по-добре, ако започнем отначало — обади се началникът им също на английски.
Познавах този глас; познавах този мъж. Това беше Полковника. Запознах се с него след катастрофата. Той беше полицаят, който ме разпита и си записа за малката зелена кола и неизвестното дукати. Човекът, който, доколкото знаех, все още не бе стигнал до никакви отговори. Чух го как въздъхна.
— Пак ли вие! — измърмори с примирен тон в стил „Трябваше да се досетя“.
Спомних си, че не си допаднахме — все пак току-що бях претърпяла ужасен инцидент, бяха ме извадили с хеликоптер от каньона, бях загубила красивото си синьо мазерати, почти бях загубила живота си. И живота на Верити. Някой се бе опитал да ме убие, а този… този Полковник… се държеше така, сякаш съм виновна аз. Затова пак направих същото. Избухнах в сълзи. Аз, която никога, никога не плача — е, само на сватби, при това най-вероятно само защото не са мои.
Чух как Верити му разказва, че в стаята ми е имало мъж, че ме е чула да крещя, че мъжът е избягал през френските прозорци.
— Хванахме го — каза Полковника и посочи към сега окования с белезници Чад Прескот, когото можехме да видим на стъпалата отвън, на път да го качат в полицейската кола. Синият буркан се въртеше като на истинско местопрестъпление. Почти се усмихнах през сълзи — помислих си, че това ще стресне копелето, което твърдеше, че притежавало тази вила. Нека се опита да ми я отнеме сега, когато се озовеше в пандиза! А после си спомних, че ми се бе притекло на помощ.
— Това е съседът ми! — провикнах се високо, за да ме чуят ония с белезниците. — Дойде да ми помогне. Не е той натрапникът — онзи човек имаше пистолет, беше облечен в черно, избяга през прозорците…
— Отвън не видяхме никого, мадам… — и Полковника ме погледна въпросително.
Виждах, че също както аз с Чад Прескот, и той се прави, че не си спомня как се казвам. Може би наистина не можеше. Все пак у мен няма нищо забележително, освен червената коса.
— Мирабела Матюс — казах и го удостоих с остър поглед, който му показа, че знам, че знае.
В отговор той ми отправи нещо, за което предположих, че е усмивка — леко повдигане на устните. Погледнах го отново по-внимателно. Беше среден на ръст; набит, с черна разрошена коса. Правеше впечатление на силен и дори леко опасен мъж. Разбира се, това можеше да се дължи на наболата брада — тя винаги прави притежателя си да изглежда по-мъжествен в стил „нямах време да се изкъпя и обръсна, току-що ставам“. Всъщност това впечатление ми хареса. Такова впечатление може да накара въображението ми да се развихри.