— Мадам Матюс.
Той не беше в настроение за флирт. Беше ужасно сериозен, при това с основание.
— За втори път се намирате в смъртна опасност. — Отново ме изгледа продължително със суровите си, тъмни очи — сиви, струва ми се. Във всеки случай с необикновен цвят. — Вие сякаш привличате неприятностите.
Това си беше чиста злоба и аз го знаех. И все пак беше привлекателен по някакъв нестандартен начин. Още едно от „лошите момчета“, така би го описала Верити. Човек просто знаеше, че ще му навлече неприятности. А сега възнамеряваше да причини на мен тези неприятности, макар че не бях направила нищо лошо — само потърсих професионалната му помощ.
— Не зависи от мен дали някой ще ме изблъска от пътя, или ще влезе в стаята ми с пистолет в ръка — успях да промълвя, макар и през сълзи.
— Вие май не разбирате — изгледа ме той почти съжалително. — Някой изглежда решен да ви убие. И искам да ми кажете защо.
Изведнъж отново се превърнах в уплашената жена, която бях, преди той да ме спаси. Е, не точно да ме спаси, но така или иначе ме избави. Сигурна бях, че мъжът, който влезе в стаята ми, нямаше просто да си отиде. Ако ченгетата не бяха оповестили пристигането си със сирени и светлини, сега можеше да съм мъртва, да лежа с куршум в гърдите, изстрелян от онази сребриста цев, сиамската котка и дакелът да седят безпомощно до главата ми, а канарчето да пее скръбна песен за кончината ми.
— Страх ме е — признах. — Не се сещам за нито една причина някой да иска да ме убие. Никога не съм сторила зло никому. Дори не познавам много хора тук — наследих вила „Романтика“ от леля си, дори не знам много за нея…
— Знаете ли за Джеруша?
Неочакваният му въпрос ме изненада и аз млъкнах.
— За Джеруша? — повтори той. — Първата собственичка на вилата. Жената, за която са я построили.
— Аз… ами, чувала съм за нея, разбира се. Знам, че вилата е била нейна.
— Любовникът ѝ я построил за нея. Тогава това била най-скъпата вила на целия бряг. Само земите били няколко хектара. Водела бляскав живот, канела известни гости, имала множество прислужници.
— Чувала съм — промълвих, макар че в действителност не знаех цялата история — всичко се бе случило толкова отдавна. — Сигурно никой вече не се интересува от това.
Известно време той не каза нищо.
— Може би — съгласи се накрая. — Ще оставя двама мъже на пост за през нощта. В безопасност сте. Предлагам утре да си намерите компетентна помощ. С оглед на сигурността ви.
— Искате да кажете бодигардове? — Не вярвах на ушите си. Значи ми трябваше охрана? — Но защо?
— Това е въпрос, на който можете да отговорите само вие, мадам. Но ви предлагам да погледнете в миналото си, в миналото на всички, за да узнаете отговора. А дотогава си намерете охрана.
С тези думи Полковника се обърна и излезе, а аз останах с отворена уста и започнах да се питам какво означава всичко това.
Втора част
Джеруша
Седемнадесета глава
Много по-късно, докато зората обагряше небето в розово, седях на леглото си, отново сама, с плика, в който имаше писмо, написано от Джеруша. Държах в ръцете си късче от миналото, което трябваше да бъде прочетено само от нейните потомци или от хората, които я помнеха или поне помнеха нещо повече от скандала, от катастрофата, в която е била замесена, в събитията, които бяха накарали и нея, и целият ѝ свят да рухнат и след които тя просто бе изчезнала. Никой не знаеше къде е отишла и след време никой вече не се интересуваше.
Но преди това — и може би точно тя бе довела до тези събития — се бе разиграла предишната ѝ история, записана от собствената ѝ ръка. История на момиче, родено с красота и в бедност — комбинация, която предвещавала нещастие. Животът не предлагал много възможности на момиче, родено при такива обстоятелства, момиче с нейния външен вид. Не му предложил нищо друго, освен да се качи на сцената. Джеруша била родена за театъра, така ѝ казала майка ѝ, когато на тринайсет години я хванала за ръката и я качила на влака за Париж да „си търси късмета“. И славата, която несъмнено щяла да го съпровожда.
Писмото бе написано с отличителното виолетово мастило, което предпочитала, и започваше с думите: