Видях усилието, с което се върна към настоящето от мястото, на което се бяха зареяли мислите му. Погледна ме как съм стъпила решително на неговата страна от алеята. Сладките ми дънкови шорти бяха малко по-къси от необходимото, дългите ми крака бяха станали кафяви от слънцето, от плуването рано сутрин и от пиенето на коктейли късно следобед на терасите. Червената ми коса се виеше в неконтролируем облак, който може би трябваше да вържа с връв като Джеруша. Бялата тениска, която носех, противно на здравия разум бях купила от втора употреба — тениска, която сега наричат „винтидж“ на местния пазар, с „езика“ на „Ролинг Стоунс“.
„Грешен ход“ — помислих си сега, когато видях гримасата, с която я гледаше. Скръстих ръце на гърдите си. Освен това бях забравила да си сложа сутиен — е, не точно забравила; бях решила да не слагам, защото не очаквах да срещна някого по време на самотната си разходка. Отново реших, че къщите ни са прекалено близо една до друга.
Той остави парчето велур, с което лъскаше колата, и на свой ред скръсти ръце.
— Предполагам, че се чувствате по-добре? — попита с въпросително вдигнати вежди.
— Всъщност се надявах, че вие се чувствате по-добре — отговорих искрено. — Не можех да знам… исках да кажа, не си давах сметка, че ченгетата… Полковника… ще си помислят, че вие сте…
— Че аз съм заподозреният? И защо не? Аз бях мъжът във вашата стая, а вие точно затова ги повикахте.
Той повдигна шортите си — този път светлосини, забелязах аз. Наистина обичаше пастелните цветове. Останахме загледани един в друг. Помислих си, че определено е сладък. Нямах представа какво си мисли той за мен в грозната ми тениска, с тази разрошена червена коса и прекалено късите шорти, които не бяха предназначени за ничии очи, освен за моите.
За моя изненада той измина няколкото стъпки, които ни разделяха. Спря се пред мен. По джапанки бях метър и седемдесет и пет, но той беше много по-висок. Наведе глава и доближи лицето си до моето, което бях вдигнала към него.
— Не знам дали го разбирате, но ситуацията, в която се намирате, е ужасяваща. Съвсем наскоро на два пъти бяхте на крачка от смъртта. Не трябва ли да се запитате защо? Кой иска да ви отстрани от пътя си?
— Питам се.
Той вдигна рамене.
— Струва ми се логично.
— За Полковника също е логично. И той каза същото, но разбирате ли, аз не познавам никого тук, или почти никого. Идвах само за да погостувам на леля си Джоли, а тя не си падаше много по светския живот, макар че понякога даваше страхотни вечери. Беше старомодна, обичаше изисканите вечери — бели ленени покривки, сребро, кристал…
— Купички с вода за ръцете.
Погледнах го в очите.
— Не чак толкова старомодна.
— И така — попита той — коя беше онази полугола млада блондинка — онази, която снощи крещеше с пълно гърло?
— Онази, заради която ви арестуваха?
Той ми отправи продължителен поглед, с който казваше: „Дори не го споменавай“.
— Полковника се извини по-късно — отбеляза той.
— Това беше Верити. Прибрах я във влака Париж — Ница. Бягаше от съпруга си. Не само че ѝ изневерил, но и откраднал всичките ѝ пари.
— Всичките ли?
— Е, тя имала само две хилядарки, но той ги взел, а също и бижутата. Тя нямаше нищо — буквално само дрехите на гърба си и една малка чанта с няколко снимки, четката ѝ за коса и малко бельо. Не знам докъде е мислила, че ще стигне с тях, но за неин късмет аз я прибрах. Сега я пратих в града да си купи подходящи дрехи — поне дънки и няколко хубави ризи, една-две рокли за парти.
— Парти ли ще организирате?
— Не, но чух, че съседът от другата ви страна довечера ще прави страхотна забава, на която са поканени половината богаташи наоколо. Той, разбира се, е Господин Паралия и малцина биха отхвърлили покана за вила „Мара“. Сигурно сте чували за Борис Берген?
— Чувал съм, че го наричат Шефа.
Кимнах. Все още притисках ръце към свободната си от бремето на сутиена гръд, защото се боях да не подскочи.
— Така го наричат всички — и самият той включително, мисля. Понякога го виждам на терасата на кафенето в града, винаги с висока чаша лимонада. Човек забелязва такива неща, когато почти всички други пият розе.
— Трудно е да пропуснеш мъж, който е толкова висок и с телосложение на борец.
— Руснак е — казах, сякаш това обясняваше физиката му.
Огледах изпитателно Чад Прескот.
— Може би ще искате да ме придружите — казах с най-официалния си тон, за да не си помисли, че се опитвам да го свалям и че го каня на среща. — Това ще бъде партито на годината, Шефа няма да жали пари и всички знаменитости ще присъстват.