Разперих ръце, почувствах как се люшват циците ми и ми се прииска да не бях разпервала ръце. Видях как той учтиво отклони погледа си.
— Разбира се, от вас зависи. Може да не харесвате такива събития.
— Не ги харесвам.
— О!
Вперихме погледи един в друг.
— За вас ще направя изключение — каза той, все още загледан в очите ми. Неговите бяха сини. Можех да виждам в тях толкова ясно, че зърнах собственото си отражение. Сърцето ми едва не спря или поне така се почувствах, а не съм изпитвала подобно усещане от цяла вечност, както се казва. В името на истината, от много по-дълго време. Е, освен когато го видях за първи път. — По-добре ще е да дойда, за да ви пазя — допълни той. Изглеждаше напълно сериозен. Една бръчка пресичаше челото му, а присвитите му очи ме наблюдаваха напрегнато. — Нали разбирате, че някой ви желае злото? Знам, че се престорихте, че е шега, когато Полковника предложи бодигардове, но ви казвам, точно от това имате нужда.
— Някой, който да ми пази гърба, имате предвид.
— И гърдите — допълни той. — Куршумите не избират.
Отказвах да повярвам, че говори сериозно.
— Аз съм само жена, която наследи красива вила, няколко хектара земя, малко състояние. Пиша романи за такива неща. Искам да кажа, това не се случва в живота. Или поне не на хора като мен.
Той все още се взираше в мен с онзи продължителен поглед, от който по гърба ми пълзяха тръпки. „Сладък“, така го нарече Верити, и беше права. Но у него имаше и нещо повече. Пред мен стоеше мъж, който знаеше каква е ролята му в живота, който даваше от себе си.
Не беше просто поредният член на обществото на плейбоите от лятна Южна Франция. Беше достоен човек и аз извадих късмет, че го срещнах, че ме спаси, дори това да означаваше, че му се е наложило да прекара една нощ в местния затвор.
— Надявам се, че Полковника ви е нахранил както трябва в пандиза — казах аз.
— Пица, половин бутилка червено вино. Тези провинциални френски затвори не са лоши, стига да познаваш съдържателя, тъй да се каже.
— Тъй да се каже — съгласих се аз.
— Вижте, напълно съм сериозен за вас.
Той направи крачка напред и пое облечената ми в ръкавица ръка в своите. Стисна я толкова силно, че едва не изкрещях.
Ахнах наполовина от болка и наполовина от удивление. Какво можеше да има предвид под „сериозен“?
— Тук ви дебне опасност. Нещо не е наред, някой ви преследва.
— Така каза Полковника.
— Според мен е прав. Запитайте се, Мирабела, какво не е наред? Кой иска това, което имате вие?
Хареса ми начинът, по който изрече името ми — произнесе всяка сричка толкова прецизно, че прозвуча като име на някоя друга жена, а не моето.
За миг се замислих, но не намерих отговор и му го казах. Той все още държеше ръцете ми.
— Значи трябва да разберем.
— Един момент — възразих и издърпах ръцете си. — Вече го казах и сега ще го повторя. Вие сте този, който иска нещо от мен. Вие искате земята ми.
— Моята земя — отвърна той с категоричност, равна на моята. — Не забравяйте, че имам писмото от леля Джоли, с което я остави на мен.
— Тя беше възрастна жена, не е разсъждавала ясно, не е знаела какво прави.
— Чудя се — измърмори той с вид на човек, който мисли напрегнато — чудя се дали не го е сторила, защото е искала да ви защити.
Погледнах го неразбиращо.
— Не знам за какво говорите.
— Не е ли вярно, че откакто наследихте имението, има покушения срещу живота ви?
Отново се замислих.
— Вярно — признах. — Но може да е просто съвпадение. Някой се е объркал на пътя Корниш, някой крадец, от ония, които се катерят по високите етажи, е решил, че имам бижута, искал е перлите ми.
— Прекалено много филми гледате. Вече няма такива крадци. Всичко става по компютър — преместват неща от трезори, от банкови сметки. Сега никой няма да рискува да си счупи врата заради една перлена огърлица.
— Хубаво, защото моята е с изкуствени перли. Ще я нося на партито на Шефа.
Той кимна и се обърна да си тръгне.
— Надявам се, че ще носите и някакви дрехи! — провикна се през рамо. — Ще дойда да ви взема. И Верити, разбира се.
— С британския състезателен зелен ягуар ли ще отидем? — изкрещях след него, докато той минаваше от моята алея в своята.
Той се обърна. Застанал така, ми заприлича на гръцки бог, с дългата руса коса, стройното тяло, проклетите пастелни шорти и бялото поло.
— Разбира се — провикна се в отговор. — Не можем да разочароваме момчето за паркиране, след като всичко друго ще е бентлита монстро и ролс-ройсове, нали така?