Деветнадесета глава
Седнал на обичайната си маса на терасата, на третия ред най-близо до сградата, в любимото си кафене на крайморския булевард, Шефа добави още лед във високата чаша с лимонада. С дълга лъжичка разбърка в нея парченце лимон и отпи първата глътка, преценявайки колко е кисело. Харесваше най-много тази лимонада, която го удряше в гърлото като кисел поток, с който някой по-недостоен мъж — или с по-малко опит в областта на лимоните — можеше да се задави. Това бе един от многобройните дребни начини, по които се подлагаше на изпитание, макар че някои бяха по-сурови — например ножа, наточен съвсем тънко, който доближаваше до гърлото си, без да откъсва поглед от отражението си в огледалото в банята. Най-лекото движение, примигване или, пази боже, кихане щеше да го довърши. Това усещане му харесваше. Поемането на рискове беше опасна игра — да живееш на ръба, да усещаш всеки един момент.
Освен това обичаше да играе тази игра и с други хора — истински хора, на чиято смърт можеше да се наслади без никаква опасност за самия него. Разбира се, под „хора“ имаше предвид момичета, млади жени, тийнейджърки, както и по-възрастни, макар че четирийсет или там някъде беше границата. Предпочиташе стегнатото тяло на младостта пред прецъфтялата възбудена плът на по-възрастната жена. Например младата блондинка, която пресичаше тичешком улицата, избягваше колите, махаше нахално на шофьорите и им се усмихваше широко, докато те фучаха покрай нея. Беше се устремила към същото кафене, в което той седеше и отпиваше от лимонадата си.
Шефа скръсти ръце на масивните си гърди, облегна се назад на стола си — извънредно големия, който заведението пазеше специално за него — и се наслади на гледката. Средно висока, стройна, с дълги крака, подчертани до съвършенство от късите бели шорти, които показваха и вирнатото ѝ дупе, черна горна дреха без ръкави — слава богу, без никакви надписи. Вместо това Шефа можеше да забележи малките ѝ високи гърди, които подскачаха привлекателно, докато си проправяше път през движението. Разбира се, тези гърди бяха забелязани от всеки мъж в кафенето, както и от раздразнените шофьори. Ненадейно тя се спря по средата на пътя. Колите набиха спирачки и спряха, свалиха се прозорци, сърдити крясъци я накараха да поклати глава и да посочи надолу към дакелчето, което бе омотало каишката си около глезена.
— Съжалявам — измънка тя. — Толкова съжалявам. О, боже, о, мамка му, Соси, тръгвай, става ли?
По някакво чудо кучето се освободи и хукна напред, при което обутите ѝ в маратонки крака почти загубиха опора. То я повлече към тротоара пред кафенето.
Шефа ѝ се възхити, застанала неподвижно за миг там с ръка на хълбока, увила здраво каишката на кучето около китката си и оглеждаща препълнената тераса. Нямаше свободни маси — в късния следобед никога нямаше, защото всички спираха за аперитив, макар че вътре заведението беше празно. Шефа видя как блондинката беззвучно изрича „мамка му!“, почти си помисли, че е видял леко потропване с крак, но не, сигурно не беше… Във всеки случай тази възможност му се стори като Божи дар.
— Мадмоазел… — каза той, помаха и успя да привлече вниманието ѝ. — Тук има свободен стол, ако нямате нищо против да сме на една маса. Скоро ставам, така че цялата ще остане за вас — и за вашето кученце, разбира се. Май е голямо сладурче — добави той, макар че очевидно не говореше за кучето.
Верити въздъхна с облекчение.
— Много сте мил. Искам да кажа, вие не ме познавате или нещо такова, а общата маса е нещо толкова… ами, интимно… не е ли така? Особено с непознат човек.
— За мен е удоволствие — отвърна той.
Сервитьорът изникна до тях, намести стола, сложи салфетки, подложка за нея, бутилка перие, охладени чаши. Шефа забеляза, че на пръста ѝ няма пръстен. Значи не беше омъжена или сгодена. Може би беше свободна душа. Или пък разведена. Във всеки случай липсата на пръстен беше нещо хубаво.
— Не можете да си представите колко съм ви благодарна — забърбори Верити, изтощена от гоненето на кучето по задните улички. Вече го беше прибрала в колата и се беше обърнала да вземе нещо, когато то изхвърча от мястото си. — Не съм си представяла, че такова малко куче може да се движи толкова бързо — каза тя, като най-накрая успя да се усмихне и си спомни за маниерите си на възпитано момиче. — Много ви благодаря, господин…
— Берген — представи се той и голямата му ръка почти погълна нейната, когато я пое. — По тези места ме наричат Шефа.