— Охо! Сигурно наистина сте важна клечка. Лично аз се представям с Верити. В момента предпочитам да забравя фамилията си, докато настъпи по-подходящо време.
Името „Верити“ прокънтя в ума му като чист и ясен звук на тръба. Шефа се облегна назад на стола и той изскърца под тежестта му. Мъжът скръсти ръце, притисна длани към гърдите си и я загледа с присвити очи. Взираше се в младата жена, чиято смърт при автомобилна злополука бе наредил по единствената причина че е приятелка и спътница на Мирабела Матюс. Лош късмет за нея, щастие за него.
Той позволи по лицето му да премине леко тревожно изражение.
— Съжалявам, не исках да любопитствам, да се натрапвам… Исках само да се запозная с вас.
Верити му се усмихна в отговор, отпивайки от леденото перие, чиито мехурчета я накараха леко да хлъцне. Мислеше си колко е едър — висок, с рамене като Херкулес или като герой от ония филми за Момчето-мравка, привлекателен с тъмната си, пригладена назад коса и дълбоко разположени очи, които с един поглед сякаш я обхванаха от главата до петите. Кучето я побутна по крака и тя взе няколко ледени кубчета, сложи ги в чинийката за бакшиш и я остави на земята. Кучето близна, направи крачка назад, погледна към нея и изръмжа.
— Това е за благодарност — обясни тя и погали златистокафявата му глава. То отново изръмжа. — Добре, Соси, ще ти взема истинска вода — обеща тя, но Шефа вече я беше изпреварил с леко махване на ръката си. Приближи се сервитьор с купичка с вода за кучето, което щедро я разплиска по маратонките на Верити, докато пиеше.
— Добро куче! — каза тя доволна. После погледна към Шефа и добави: — Е, сега, след като се запознахме, мога ли да попитам какво ви води в Южна Франция, господин Шефе?
— Моля ви, просто „Шефе“. И за да отговоря на въпроса ви, имам къща тук — вила на хълмовете. Често идвам тук. Всъщност това е любимото ми жилище.
Очите на младата жена се разшириха, беше впечатлена.
— Е, колко точно жилища имате?
Той се усмихна. Невинното ѝ любопитство му допадаше, но предпочете да не отговаря на въпроса ѝ.
— А вие какво правите по тези места, госпожице Верити?
— Бягам от неверния си съпруг. — Както винаги ѝ се прииска да беше помислила, преди да отговори. Думите просто ѝ се изплъзнаха. Тя прехапа устна, загледана в кучето, което се бе проснало между краката ѝ, отпуснало се от горещината. — Съжалявам, не биваше да го казвам. Няма нужда да навлизаме в моите проблеми и да ви развалям приятната почивка.
— Не я разваляте. Всъщност, Верити, вие ме направихте много щастлив.
Той отпи продължителна глътка от лимонадата си и направи знак на сервитьора да донесе още лед.
— Не всеки ден ми се случва да срещна някое хубаво момиче.
Верити скептично изви поглед нагоре, което означаваше, че не му вярва.
— Погледнете тази тераса, господин Шеф — рече с усмивка. — Има десетки хубави момичета и повечето от тях се надяват да срещнат истинския и той да е богат.
Шефа се засмя. Тя много му харесваше. Той посегна и отмести от лицето ѝ кичур пшениченоруса коса, който заплашваше да падне в чашата с перие.
— Аз определено отговарям на едно от тези условия — отговори той. — Не че се хваля, но съм строителен предприемач, а светът принадлежи на богатите мъже, ако не сте забелязали.
— Забелязала съм. Моята приятелка — тази, при която съм отседнала, Мирабела Матюс, наследи прекрасна стара вила от покойната си леля.
— Леля Джоли.
Верити го погледна удивена.
— Вие сте познавали леля Джоли?
— Всички я познаваха. Тя идваше тук периодично от много години и мисля, че беше доста възрастна, когато почина. И остави всичко на племенницата си, която почти не познаваше.
Верити не се беше сетила да попита колко добре Мирабела е познавала леля си; единственото, което беше чувала, беше онази история за „Хародс“, за задушаващото палтенце с кадифена якичка и изпуснатата торта с крем. Тя отпи голяма глътка от минералната вода.
— Според мен е постъпила много великодушно.
— Или много глупаво. Зависи от гледната точка.
Тя седна по-изправена на стола от изкуствена тръстика. Тонът ѝ беше студен, пренебрежителен:
— Във всеки случай Мирабела го смята за истински късмет. А моят късмет беше, че я срещнах във влака, докато пътувах насам.
— Бягайки от неверния съпруг?
Тя кимна и въздъхна.
— Ще се изненадате колко много неверни мъже има и колко малко чаровници.
— Значи ще се надяваме следващия път да си намерите някой чаровник — каза той с усмивка, изпълнена с такава топлина, че Верити наистина остана очарована.