Но тези, за които наистина мислеше, бяха жените — тези елегантни създания, които скоро щяха да прекрачат прага му с вечерните си маркови рокли, с бижута, блеснали на дългите им шии, с прически, които им бяха отнели часове, колкото и прости да изглеждаха, с високи токчета, които удължаваха краката им, макар да предизвикваха убийствена болка; блестяща коприна, пърхане на тюл, мекото издуване на шифон около телата им, скрили тайната им същност. Шефа знаеше, че някои от тях могат да бъдат купени срещу огърлица от скъпоценни камъни, срещу няколко седмици луксозна ваканция на яхта в Егейско море, срещу вечеря, облегнати на ръката му, в най-добрия ресторант в Париж, на която той щеше да се държи с тях така, сякаш са богините, за които се бяха помислили. Преди да се сблъскат с действителността и да осъзнаят, че имат късмет, че са живи, макар и не невредими. Шефа обичаше насилието, обичаше допирането на ножа до гърлото, обичаше заплахата. Сексът винаги беше по-хубав с насилие — беше го разбрал много отдавна. А след това парите оправяха всичко.
Но сега с тези нови жени — писателката, наследницата на леля Джоли и нова собственичка на вила „Романтика“ и земята ѝ, на която той бе намислил да построи четиринайсететажния си блок с апартаменти и да натрупа много милиони за кратко време, и нейната глупава малка русокоса приятелка, която толкова искаше да я харесат и която той очарова в кафенето… е, това беше предизвикателство. Предизвикателство, пред което щеше да се изправи тази вечер, с помощта на Руснака, разбира се, макар че това копеле така и не си изпълни обещанията. Все пак не разполагаше с нищо по-добро, затова щеше да му даде втори шанс. Оная Матюс, за която трябваше да запомни, че се казва Мирабела, този път щеше да излезе от играта. Не можеше да допусне никакви грешки. А малкото сладурче, блондинката? Е, може би щеше да успее да ѝ намери друга роля, поне за малко.
Двадесет и първа глава
Чад излезе от вилата си в осем часа без две минути. Точно в осем паркира ягуара със сгъваемия покрив пред вила „Романтика“, прехвърли дългите си крака над вратата и закрачи към ниските предни стъпала, където го посрещна кафявото дакелче. Май обичаше да показва зъбите си на гостите. Мисълта да се озове без парче от официалния си панталон не му допадна. Вярно, че го носеше рядко, но му служеше добре от години и не беше готов да си купи нов.
— Добро куче — каза той неискрено, кучето обаче май го възприе по желания начин и се отдръпна с размахана опашка и вече без да се зъби.
Вратата беше отворена. Нощни пеперуди и всевъзможни нощни създания трепкаха около високите лампи от двете страни на коридора, които Чад разпозна като творби от периода ар деко, с тези квадратни черни абажури. Две еднакви маси с малахитови плотове, каквито днес не можеше да създаде никой, се крепяха на тесни позлатени крака, завършващи с лъвски лапи. Положително датираха от края на миналия век. На мраморния под имаше небрежно нахвърляни килими, които не си подхождаха, но всеки от тях беше истински шедьовър на източното изкуство, изтъкан от коприна или най-фина вълна. Цветовете им бяха избелели в хармонична мъглявина. Две еднакви канапенца, тапицирани с убито зелен брокат, който напомняше за първите бледи пролетни листа, бяха поставени едно срещу друго от двете страни на преддверието. Рамките им бяха от позлатено дърво и това също загатваше за големи разходи.
Нищо в къщата на леля Джоли не беше евтино. Разбира се, Чад помнеше този факт от няколкото посещения, които ѝ бе направил, за да пият чай. Точно така го описваше леля Джоли в поканите си.
„Моля, елате да пиете чай с мен в четири часа следобед.“ Точно това пишеше тя, а той идваше и пиеше чай „Ърл Грей“, който тя наливаше от сребърна кана и я допълваше от сребърна кана с вода, поставена на малък котлон, за да е гореща. Леля Джоли беше от старата школа. Беше възрастна жена и уважаваше миналите времена. Чад беше много обезпокоен от жестоката ѝ смърт. И особено от факта, че така нареченият Полковник до момента не бе направил нищо, за да открие извършителя.
Той остана на предните стъпала, загледан в преддверието, и си спомни възрастната жена, която се грижеше за тази вила, която знаеше всичките ѝ тайни, познаваше всички хора от миналото и която му каза, че иска той да я получи. „След като си отида“, така му каза.
Разбира се, Чад отвърна, че това не е редно, и я помоли да помисли за семейството си, но тя отвърна:
— Имам причини да вярвам, че за моята племенница няма да е безопасно да наследи вилата. Докато мъж като вас, докторе, може да се грижи за себе си, може да се грижи и за всичко останало.