— Добре дошли на моето парти.
Шефа ги беше забелязал. Бързо се приближи и протегна ръце, за да помогне на Верити да се надигне от тясното си местенце отзад.
Тя бързо придърпа надолу бялата си копринена дреха, която за жалост се бе измачкала по време на краткото пътуване.
Но точно сега очите на Шефа не бяха приковани в полата на Верити. Вниманието му беше насочено към Мирабела. Неговата плячка беше тук, на негова територия. Сега щяха да видят какво може да им донесе нощта.
Чад изскочи от колата и я заобиколи, за да помогне на Мирабела, но Шефа го изпревари: вече бе отворил вратата и оглеждаше гостенката от глава до пети, което я накара да се почувства неудобно.
— Малко като воайор — прошепна тя в ухото на Чад.
— Спомням си, че леля ви носеше тези перли — каза Шефа, докато я съпровождаше по стъпалата.
— Така ли? — изненада се тя, защото, доколкото знаеше, леля Джоли рядко носеше перлите и никога не бе срещала Шефа. — Е, сега са мои — добави и ги потупа.
— И те, и вила „Романтика“ — допълни той и се засмя. — Боже, боже, наистина сте късметлийка!
Тя го стрелна с поглед. Възможно ли бе да се смее на нея?
— Късметлийка съм, че имах леля като Джоли Матюс. Не се виждахме често, но помежду ни винаги е съществувала връзка.
— Предполагам, че точно затова ви е оставила имота си.
— А! Да. Имотът.
Отново му хвърли бърз поглед, но той не гледаше към нея. Надяваше се, че няма да навлязат в разговор тип „продайте ми земята си“ тук, на партито.
— Чад.
Шефа бе преминал към следващия гост и стискаше ръката на Прескот.
— Мисля, че ще намерите всичко, от което имате нужда. Каквото и питие да искате, ще го намерите. Розово шампанско, разбира се, както винаги. А готвачите ми приготвиха истинско пиршество. Много се радват, когато имат възможност да покажат таланта си.
— Значи имаме късмет — отбеляза сухо Чад, докато се качваше по стъпалата. С крайчеца на окото си, зад редицата от чакащи момчета за паркиране, си помисли, че е мярнал човек, когото познава. Не се набиваше на очи, но беше там, наблюдаваше. В следващия миг вече го нямаше.
Сега Чад си спомни. Беше го видял на терасата на кафенето. Това беше човекът, познат като Руснака.
Двадесет и четвърта глава
Това е най-голямото парти, на което съм ходила някога. Животът ми като писател е по природа самотен, с изключение на онези епизоди между книгите, когато търся спасение в това, което наричам „истинския свят“, и заминавам за градове като Париж или Венеция, където жадно поглъщам красотата на историята и където предпочитам да съм сама. На други места, където ме отвеждат по-интимни причини, ходя с мъжа, с когото съм в момента, тъй като досега не съм срещала някой достатъчно специален, за да издържа с него чак до олтара. Някога обмислях дали да не се сгодя, но той си промени мнението, преди аз да успея. И така, до момента трима мъже успяха да избягат от мен, а в бъдеще можеше да има и още. Но малко са мъжете, привлекателни като Чад Прескот, макар че го смятам за самовлюбен боклук. Да, но е привлекателен и е добър лекар — не мога да не му го призная. И в момента е моят кавалер за партито на годината.
Никой не може да подложи на съмнение привлекателността на мъж в смокинг — просто има нещо в този стегнат код от черно и бяло. Или може би сърцата на момичетата започват да пърхат просто поради факта че в това време на небрежно облекло един мъж е сложил сако.
Той сложи ръка под лакътя ми, докато се изкачвахме по стъпалата и влизахме във вила „Мара“. Шефа, нашият грейнал домакин, вече държеше ръката на Верити здраво в своята и ѝ говореше оживено. Тя отметна глава назад и се засмя и аз се запитах какво толкова забавно ѝ казва. Ненадейно ме обзе тревога. Тя беше толкова наивна. Един мъж вече я бе подлъгал, а този тук беше богат и могъщ — опасна комбинация за всяка млада жена.
Вила „Мара“ приличаше на Акропола — бели колони, два пъти по-високи от обичайното, поддържаха веранда на горния етаж. По ниската ѝ стена бяха наредени глазирани саксии на ивици, в които растеше жасмин. Дълга тераса водеше към огромна морава, старателно окосена от дузината градинари, които работеха при домакина ни и за които бях чувала, че всяка седмица подменят всяко цвете, за да се вижда единствено в разцвета на съвършенството си. Загледана в градината му, разбрах, че този милиардер знае какво харесва и какво иска и знае как да го получи. Парите си казваха думата без съмнение. Но когато говореха по такъв начин, тогава аз можех да се радвам на резултата от мечтите му за съвършенство.