— Мирабела — каза Шефа и се приближи към мен.
Автоматично се огледах за Верити и я видях седнала на високо столче на дългия бар. Подадоха ѝ чаша розово шампанско и тя се усмихна. Съмнявах се, че осъзнава колко високо се е набрала полата ѝ. Побутнах Чад и му показах с жест какво става.
Той кимна на домакина ни, за да му пожелае приятна вечер, и бързо се отправи към Верити.
Шефа го проследи с поглед, забеляза Верити, полата и шампанското.
— Не се тревожете — изрече уверено. — Толкова е млада. Персоналът ми ще я държи под око.
— Не е толкова млада, че да не може да се държи нормално — отговорих. Бях малко разстроена от поведението на Верити. Никоя жена, млада или не, не биваше да пие толкова много.
Домакинът ми седна до мен. Ненадейно останахме сами — тоест, ако не се брояха призрачните фигури на двама мъже на заден план. „Бодигардове“ — помислих си аз и това ме тласна към следващата ми мисъл.
— Какво мислите? — попитах, като се наведох по-близо, за да ме чуе — танците вече бяха в разгара си, жените събуваха обувките с токчета и бях готова да се обзаложа, че мъжете скоро ще последват примера им със саката.
— За кое? — попита Шефа, повика с жест някакъв сервитьор от мрака и му направи знак да долее чашата ми.
Аз му позволих. Можех да различа доброто шампанско. И го обичах. Една чаша и половина. Продължавах да броя. Верити не броеше, а аз знаех, че това е задължително за едно момиче. Освен това наблюдавах Чад, който сега седеше до нея.
Забелязах ужасения ѝ поглед, а после дръзката ѝ усмивка, докато се опитваше да издърпа надолу бялата пола. Тя се смъкна от столчето, потупа Чад по ръката, каза му нещо и се запъти към къщата. За миг се спря, за да събуе сребристите си сандали, а после нехайно продължи по пътя си, като ги държеше за каишките. Можех почти да се обзаложа, че си тананика, докато върви. Неочаквано си спомних нещастната, обляна в сълзи млада жена от влака, историята за изневерилия съпруг, за откраднатите пари, бегълката, която не знаеше къде отива, как да стигне дотам и какво ще прави после. Моята малка Верити определено показваше какво може.
Чад се върна, погледна след нея и пак се намръщи.
— Каза ми, че е добре — съобщи той. — А аз ѝ обясних, че като лекар смятам, че не бива да пие повече шампанско. Тя ми отговори, че шампанското не е навредило на никое момиче.
— Трябвало е да ти благодари за професионалното внимание — изрекох с усмивка. Той беше толкова красив, едновременно светски мъж и прочут лекар — поне за тази нощ, преди да се превърне в другото си „аз“, да се върне в някоя джунгла, където да оперира лицата на малките деца, за да могат да живеят като другите.
Шефа все още седеше от другата ми страна. Сега попита:
— Е, харесва ли ви моето малко парти, докторе? Обзалагам се, че е различно от това, с което сте свикнали.
Изпитах задоволство. За пръв път в живота си бях в компанията на двамата най-привлекателни мъже в стаята. Надух се, метафорично казано, и отново отпих глътка от розовото шампанско. Идеалното количество лед, идеално подбрано. Нищо не можеше да убегне от вниманието на този човек от друг свят — свят, различен от моя и от този на Чад.
Забелязах, че двамата бодигардове, които ни наблюдаваха дискретно, бяха изчезнали. Навярно смятаха, че с нас техния Шеф не го грози опасност.
— Мирабела.
Шефа се усмихна — интимна усмивка, предназначена само за мен. Той умееше да очарова и какво толкова, беше привлекателен — висок, мургав, изпълнен със скрита енергия. Освен това нямаше да е зле да накарам Чад Прескот да ревнува — може би да ме погледне пак и да си помисли, че изглеждам добре в изящната морскосиня рокля, която подчертаваше извивките ми. Косата ми приличаше на червен облак около гримираното ми лице от опитната ръка на Верити. Не изглеждах зле, нищо че го казвах аз самата.
— Ще ми окажете ли честта да танцувате с мен? — попита Шефа.
Сега пое не ръката на Верити, а моята, за да ме придружи до специално монтирания на моравата дансинг с паркет. Обви ръка около кръста ми и аз се наместих до колосаната му риза. Тялото му притисна гърдите ми, а косата ми се развя. „Много е приятно“ — помислих си.