Помислих си за все още необяснената жестока смърт на леля Джоли, за прекрасната си наивна леля, която по характер толкова приличаше на Верити, че можеха да бъдат роднини. Леля Джоли беше убита. Жестокият нападател все още беше на свобода. Виждах насреща Полковника, елегантен в парадната си униформа, невероятно привлекателен и осъзнаващ привлекателността си, който бъбреше с няколко жени, поглъщащи всяка негова дума. Дори и той не бе успял да открие убиеца.
Отвъд магическия кръг от светлина около вилата се извисяваха черните хълмове. Нито една светлинка не трепваше извън нашето вълшебно място. Непрогледната тъмнина ми се стори зловеща и аз потръпнах. Там можеше да се спотайва кой ли не и да ни наблюдава.
Видях как Чад обикаля около тълпата от гости. Музикантите продължаваха да свирят, чуваха се смехове, носеха се бъбрене и клюки, жените си правеха комплименти за роклите. Високи обувки, държани в ръка, боси крака, стъпили на тревата. Всичко беше нормално.
Забързах през моравата към Полковника, застанал сред групичката си от весели обожателки. Сграбчих го за ръката и казах настойчиво:
— Трябвате ми.
Жените се спогледаха и се усмихнаха на дързостта ми, на начина, по който се приближих към него, без да обръщам внимание на останалите.
— Кучка! — измърмори някоя.
Без да пускам ръката му, го завлякох на едно по-тихо място, извън обсега на музиката, закачките и пиещите.
— Става въпрос за Верити — казах аз. — Верити, помните ли я?
Той кимна.
— Как бих могъл да забравя?
Разбира се, той бе един от първите хора, които пристигнаха там, в каньона, след злополуката.
— Няма я — съобщих му аз. — Изчезна. Просто влезе в къщата, а после… изчезна.
— Предполагам, че е отишла до тоалетната — изрече с благ глас Полковника, като същевременно отмести ръката ми от ръкава на сакото си.
— Вие не разбирате! — вече бях започнала да изпадам в паника. — Верити я няма. Чад отиде да я търси. Не можем да я намерим никъде. Видяхме как влезе в къщата преди половин час. И повече не излезе.
— Но ние сме в градината зад къщата — обясни раздразнен Полковника. Очевидно смяташе, че жените като мен постоянно се забъркват в неприятности. — Не ви ли хрумна, че може да си е тръгнала сама през входната врата, както, предполагам, е дошла?
— А на вас не ви ли хрумна, че леля ми беше убита на две крачки оттук, от човек или хора, които все още са неизвестни? Да не би над вила „Романтика“ да тегне проклятие, Полковник? Вярвате ли в такива глупости? Е, добре, мога да ви кажа, че лично аз не вярвам. В случай че Чад не успее да я намери, трябва да приемем, че някой я е отвлякъл, някой умопобъркан…
Полковника сложи успокоително ръка на рамото ми.
— Правите абсурдни заключения. Защо някой би искал да „отвлече“ Верити, както се изразихте? Тя е само гостенка и се обзалагам, че е прекалила с пиенето и е решила, че иска да се прибере и да си легне.
— Как можете да кажете подобно нещо? Как може просто да стоите тук и да не направите нещо?
Усмивката му изведнъж изчезна.
— Кажете ми защо смятате, че ѝ се е случило нещо?
Отвърнах на погледа му, без да трепна. Защо наистина смятах така? Да, но и Чад се тревожеше. Бе почувствал, че нещо не е наред.
— Инстинкт.
За секунда очите ни останаха вперени едни в други.
— Винаги съм вярвал в инстинкта.
Той пое ръката ми в нейната сребриста плетена ръкавица, с големия сапфир на десния среден пръст. Ръката му беше топла, силна, утешителна.
— Да я намерим — каза.
Двадесет и шеста глава
Застанал встрани от тълпата, Шефа наблюдаваше ненадейния шепот, вдигането на ръце към устата, когато историята за изчезналото момиче започна да се разпространява от жена на жена. Мъжете все още изглеждаха необезпокоени, погълнати от мъжки разговори: голф и лодки, коли и борсовия пазар. И така, изчезването на Верити беше забелязано. Сега беше време той да поеме инициативата, да се превърне в кръстоносеца, в мъжа, решен да намери изчезналото момиче, в мъжа, който щеше да стане негов спасител. Дори да стигнеше прекалено късно, за да го намери живо.
Истината бе, че не Верити беше първоначалната му мишена. Целеше се в неуловимата Мирабела, която вече на два пъти му се бе изплъзнала, а сега и за трети. Разбира се, Верити беше прекрасен заместител. Такава симпатична млада жена — всъщност още „момиче“, изтъкана от руса коса, въодушевление, широка усмивка и тези удивителни кръгли цици, които никой мъж не можеше да пропусне. Те бяха най-голямото ѝ предимство и той ги оценяваше. Щеше да ѝ го покаже. Мисълта за острия връх на ножа му между гърдите на Верити го изпълни с възбуда и той бързо застана зад бара, за да прикрие доказателството. Както му бяха казвали много жени, той беше надарен мъж. Това беше хубаво — на подходящото място, в подходящото време. На обществени места не беше и щяха да го сметнат за перверзен.