„Перверзен“. Странна дума за състояние на ума и тялото, което за него бе приемливо. Как иначе можеше един мъж да изпита удоволствие, ако не с помощта на някоя и друга перверзия? Имаше жени, които задоволяваха неговите сексуални предпочитания; доминантата в Лондон беше сред любимките му, както и руската домакиня в стария му роден град Минск, където започна всичко. Тя инстинктивно бе усетила какво харесва той — камшика, ножа, заплахата, опасността. Острието на опасността, така го наричаше Шефа със знаеща усмивка. Боже, колко му харесваше! Единственото, което му харесваше повече, бяха парите.
Щипка бял прах — наркотикът, който много мъже използваха на срещи — бързо се разтвори в третата чаша шампанско на Верити и я изпрати, залитайки, право в ръцете на помощниците му, които я хванаха, преди да стигне до банята.
Той наблюдаваше от вратата на библиотеката. Чу бързото изненадано „Ооо!“, което се изтръгна от устата ѝ, когато те се приближиха зад гърба ѝ, видя как единият обвива ръка около врата ѝ, а другият вдига краката ѝ от земята, преди да минат тичешком с нея през плъзгащите се остъклени врати и да изчезнат в мрака.
Сега Верити беше на сигурно място в бетонния му бункер, чийто дизайн се основаваше на бункерите, построени от Хитлер в старите нацистки укрепления край нормандския бряг. Също като тях, и той беше недостъпен. Никой не можеше да влезе вътре без специален ключ; но преди това трябваше да разбере къде е вратата.
За невъоръженото око на случайните минувачи нямаше никакъв вход. Беше умно скрит под бръшляна с малки листенца, който смекчаваше мрачния вид на бетонния куб. Нямаше никакви прозорци. Единственият човек, който разполагаше с достъп, беше самият той. Всички перверзни на Шефа, всичките му зловещи мисли, цялото му изпълнено с убийства минало бяха увековечени вътре — във видео- и аудиозаписи, писмени изложения, на компютър. Нарцисист до мозъка на костите, той си водеше архив на делата си — архив, който не беше приятен нито за четене, нито за гледане.
Прозорците в основната сграда се дръпнаха в стените и стаята се отвори към терасата и градините. Сега Шефа стоеше там, гледаше, наблюдаваше какво правят гостите му, виждаше как Чад все още броди наоколо и търси Верити.
Всичките му други гости оживено бъбреха, пиеха шампанско, ядяха специалитетите. Мирабела стоеше до Полковника, без да го изпуска от погледа си. Едната ѝ ръка бе вдигната тревожно към лицето. Големият сапфирен пръстен, който носеше върху сребристата ръкавица, блестеше на светлината. Разбира се, Шефа знаеше защо Мирабела носи тези ръкавици. Нямаше почти нищо, което да не знае за всеки един от гостите, събрани в този момент в къщата му. И това включваше този Полковник, който беше прекалено привлекателен за ченге. Жените се прехласваха по него въпреки жалката му заплата, липсата на каквато и да била собственост и двете деца, които бе принуден да отглежда сам. Все пак при тези обстоятелства Полковника не беше достатъчно умен, за да представлява заплаха за Шефа, за разлика от лекаря. Лекарят беше мъж, свикнал с тактиките в джунглата — човек, който знаеше, че трябва да се оглежда за неочакваното. А в този случай неочакваното беше леля Джоли.
Шефа бе забелязал, че Мирабела носи перлите на леля Джоли. Навярно тези перли бяха единствените ѝ по-ценни бижута — освен сапфирения пръстен, разбира се, а той, както и перлите, някога, много отдавна, бяха принадлежали на ослепителната Джеруша. Шефа не смяташе, че Мирабела го знае — знаеше само, че пръстенът и перлите са от леля ѝ. Заедно с вилата и картината. Шефа искаше и двете. Имотът му трябваше заради парите, които щеше да спечели от разработването му, а картината желаеше заради историята ѝ. Всъщност копнееше за тази картина.
Той беше човек без минало — във всеки случай не и такова, за което можеше да говори и което почти бе успял да прогони от съзнанието си. Мислеше единствено за бъдещето още когато като момче в Минск сечеше дървета с ръце, които кървяха, нацепени от непоносимия студ. Тогава се зарече да се измъкне, да остави този живот зад гърба си, никога да не казва на никого откъде е дошъл, никога да не си спомня дори едно-единствено чувство, с изключение на жаждата да си отмъсти на целия свят. И потребността да убива. Ножът беше върховната власт и той обичаше да го използва върху жените. Верити щеше да бъде неговата следваща „гостенка“, както обичаше да нарича жертвите си.