Беше си мислил за акта на убийството много пъти, преди да влезе в ролята на убиец. Да убива беше лесно; да се отърве от тялото на жертвата, както и от всички следи, които можеше да отведат обратно до него, не толкова. Все пак той го беше усъвършенствал. Беше просто непознатият, който минаваше през града, облечен като всеки друг работник, с каскет на главата и нож в джоба. Беше изучавал изкуството, както го наричаше, на прочутия Йоркширски изкормвач, както и на предшественика му, Джак Изкормвана, който до ден-днешен си оставаше неразкрит, макар че предположенията бяха многобройни и едно от друго по-невероятни.
Тактиките на двамата бяха еднакви. Жена, която не познават. Район, в който не живеят. Метод — да влизат и излизат, без да привлекат вниманието към себе си, каквото в наши дни беше например спирането на магистралата на места, където често можеха да се видят момичета, избягали от къщи, които молеха някой да ги качи на автостоп и даваха обещания. Така започна. После премина към по-изтънчени методи и жени с повече класа. И никой не установи нито веднъж, че е бил в района, а дори и в града, в който бяха станали убийствата.
Той беше умен, разбира се. Парите улесняваха всичко. Но сега за пръв път флиртуваше с опасността точно по този начин, на собствена територия. Запита се какво го е подтикнало да го стори.
Ами, първо, искаше да отстрани Мирабела от пътя си, за да получи достъп до земята ѝ. После изпита непреодолим копнеж по Верити, който не можеше да потисне, затова сега трябваше да се крие най-отзад на бара, за да не може никой да забележи възбудата му. Второ, Верити беше достъпна. Трето, изпречи му се на пътя. А най-голямата и важна причина беше егото му: знаеше, че като възбуди търсене, обещае голяма награда, говори по телевизията и радиото за скръбта, породена от изчезването на една от младите му гостенки, като се закълне да я намери и да разбере кой е отговорен, ще се превърне в национален герой.
Точно сега обаче Верити лежеше на тясното легло в бетонния бункер, в пространството зад къта за сядане, което една стена с телевизор с голям екран разделяше от офиса му. Беше завързана и със запушена уста. Двамата литовци, които бяха изпълнили инструкциите му, си бяха получили парите и си бяха тръгнали, така както неуспелият убиец с дукатито си беше тръгнал веднага след като изблъска Мирабела и това глупаво момиче в каньона. Парите си казваха думата.
Този път Верити нямаше да му избяга.
Двадесет и седма глава
Чад го няма — отиде да търси Верити, а аз стоя сама край дървените стъпала, водещи от малката скала към плажа, точно там, където стоях преди десет минути, а навярно и десет минути преди това. Вълните са набрали сила с обръщането на прилива и сега се плискат шумно и се отдръпват. Безкрайно. Вечно.
Отказвам да повярвам, че Верити е изчезнала в морето. Не мога. Няма да го допусна. Спасих я от самата нея във влака, а една стара поговорка гласи, че когато спасиш някого, оставаш завинаги отговорен за него. Ставаш пазител на душата му.
Виждам как Чад крачи обратно към мен и силуетът му се очертава на фона на вълните. Знам от какво се бои — че се е удавила. И в най-мрачното, „най-лошото“ късче от душата си и аз започвам да се боя от същото.
Някога прекрасната ми рокля от морскосин шифон е полепнала по тялото ми от надигналия се вятър и пяната, която носи той. Усещам върху гърдите си хладината на перлите на леля Джоли. Вдигам ръка да ги докосна и ми се приисква лелята, която пожела да станат мои, да можеше да бъде тук, за да ми помогне. Както и Джеруша, загадката, която бе построила тази вила и чийто живот бях така твърдо решена да проуча, да открия истината и да разбера дали е извършила ужасно престъпление от страст, или някой я е набедил. Общоприетата история просто не звучеше правдоподобно. Не беше в характера ѝ, а именно в „характера“, както ни казват психолозите, които работят по убийства, се крие истината. Човек не може да изневери на себе си.
Знам само, че ако беше тук, щеше да ми помогне. Имам усещане каква е била Джеруша, силно колкото усещането ми, че Верити е някъде тук. Няма да спра да се надявам.
Чад се приближи и застана до мен. Сложи ръка на рамото ми и аз бутнах перлите на една страна, за да усетя топлината му, силата, от която имах нужда. Обърнах се към него и се спънах. Протегнах ръце, за да запазя равновесие, но паднах на тревата, студена и влажна. Шумът на морето ненадейно се засили.