Чад ме вдигна на крака. Отмести кичурите коса, полепнали по лицето ми, по което сега течаха сълзи. Пригладих влажната си пола. Странно, но все още стисках сандалите.
Вдигнах ги и му ги показах. Успях да изпиша на устните си бледа усмивка.
— Благодаря. Съжалявам. Аз май винаги плача.
— Няма нищо. Плачи, ако имаш нужда. Понякога това е огромно облекчение — просто да изхвърлиш от себе си всички тези чувства. И слушай, Шефа е пратил хора наоколо да търсят Верити. Никой не е сигурен, че е влязла в морето, никой не помни нищо друго, освен че са я видели да влиза в къщата. Може да е къде ли не.
Правеше всичко по силите си, за да прозвучи убедително, но аз не му вярвах. Все пак беше много мило, че се опита, и исках да си помисли, че ме е накарал да се почувствам по-добре.
Пъхнах ръката си в неговата и двамата се отправихме обратно към къщата, все още празнично осветена за партито. Зад нас се извисяваха черните хълмове — тъмен фон, обрасъл с гъсти гори. Там можеше да се крие всеки, да наднича през прозорците, да гледа как разглезените от живота се радват на щедростта на богаташа.
Не знаех как Шефа е успял да запази изчезването на Верити в тайна от всички, но партито продължаваше с пълна пара — все още разливаха шампанско, на барбекютата все още цвърчаха меса под погледа на готвачите, фенерите блестяха, а нощните пеперуди и други нощни насекоми все още удряха с крилца по тях и тихите звукови вълнички си съперничеха със смеха и тракането на лед. Всички нормални неща продължаваха да кипят, макар че нищо вече не беше нормално.
Издърпах ръката си от тази на Чад и погледнах към съсипаните си сребристи ръкавици и полепналите по тях черна пръст, цветчета и пясък. Сапфирът ми обаче все още блестеше.
— Слава богу! — промълвих. — Не искам да загубя пръстена на леля Джоли. Тя много държеше на него, защото е бил на Джеруша.
Чад пое ръцете ми в своите.
— Искам да те питам за ръцете ти — каза той. — Искам да разбера какво се е случило, но сега не е моментът. Ще намерим Верити, обещавам ти. Не може да е отишла далеч. Струва ми се, че беше пийнала — видях я как залиташе, когато вървеше към къщата. Мирабела, какво всъщност знаеш за нея? Споменавала ли ти е, че някой може да иска да ѝ навреди?
Поклатих глава и от очите ми потекоха сълзи. Познавам жени, които изглеждат прекрасно, когато плачат, но аз не съм от тях. Зачервените очи не ми отиват.
— Само за жалкия съпруг — отговорих. — Който ѝ изневерил. Казах ти: той искал единствено пари. Взел малкото, което имала, и Верити си тръгнала, без да му каже къде отива. Докато не подаде молба за развод. Предполагам, че тогава съпругът ѝ ще каже много неща за това, каква ужасна съпруга е била. Малката Верити! Толкова невинна, че ме кара да се чувствам като жена с опит и знания. Как е възможно някой да иска да ѝ навреди? Защо, питам те?
Той не отговори и двамата мълчаливо се заизкачвахме по склона към моравата. Един минаващ сервитьор се спря и ни предложи поднос с мартини. Чад взе две чаши и пъхна едната в ръката ми.
— Пийни си! — заповяда той. — Трябва да се овладееш.
Полковника се приближи с широки крачки, издал глава напред по обичайния си маниер, който подсказваше, че работата не търпи отлагане. Лицето му беше мрачно.
— Хората ми претърсиха тази част от плажа — каза той, извади от джоба си копринена кърпичка и си избърса челото. — Нищо. Никакви захвърлени дрехи, че е влязла да поплува гола…
— И той ме погледна извинително, сякаш очакваше, че самото предположение за подобно нещо може да ме обиди. — Понякога хората го правят на такива партита в къщи на брега.
— Разбира се — съгласи се Чад.
Знаех, че Полковника е забелязал начина, по който полата ми прилепва като мокра зелена растителност по краката, мокрото ми от сълзи лице и разрошената от вятъра коса.
— Трябва да си отида вкъщи — промълвих. Вилата на леля Джоли, моята вила, ненадейно ми се стори сигурно място. Освен това осъзнах, че, разбира се, Верити ще се върне точно там. Стига да е свободна да го стори.
Чад потърси домакина ни, Шефа, за да му каже, че си тръгваме, но не можа да го намери. Вместо това остави съобщение на главния сервитьор с извинение и обещание, че ще се върне да помогне в търсенето.
Изпитах вина.
— Трябва да остана — промълвих и си помислих за Верити в това черно море, за това как вълните се затварят над главата ѝ. Чад обаче настоя да ме заведе у дома.
Караше бързо и вкара колата под остър ъгъл на алеята ми. Вилата бе потънала в мрак. Очевидно бях забравила да оставя външното осветление включено, но май си спомних, че съм оставила вътре да свети лампа.