Чад излезе от колата, побърза да ми отвори вратата, взе ръцете ми в своите, за да ми помогне да изляза. Отново усетих въздействието на близостта му: у него имаше нещо, което ме успокояваше, караше ме да се чувствам в безопасност дори след като се бе случило най-страшното.
— Не е, нали знаеш? — обади се той, отгатнал по изражението ми какво мисля. — Животът ме научи — добави — че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Каквото и да се е случило с Верити, ще я намерим и ти обещавам, че ще разбера причината.
Той наведе глава и целуна ръката ми — тази със сапфира.
— Не можем да разочароваме леля Джоли.
Помислих си за тъжната история на Джеруша. Нали не бе възможно във вила „Романтика“ да се разиграят не една, а две трагедии?
Чад включи външното осветление и настоя да влезе в къщата с мен. Кучето се втурна към нас, а котката седна на стълбата и впери поглед в нас.
Чад светна лампите, а аз казах:
— Сигурно токът е угасвал. Тук често стават такива неща. Илюминациите на Шефа може да са претоварили системата.
Но за да бъде сигурен, Чад обиколи стаите и се увери, че няма скрити злодеи под леглата, крадци, които разбиват сейфа, или бандити с черни маски. Както миналия път.
Тогава се отнесох към инцидента така, сякаш ставаше въпрос едва ли не за шега, за номер, за неопитен крадец, решил, че имам за крадене нещо по-ценно от пръстена и перлите на леля Джоли, макар че според мен крадците днес се насочват повече към лаптопи и електронни устройва. Моят лаптоп обаче все още се намираше на бюрото, недокоснат от друга човешка ръка, освен моята.
Без да спира да оглежда стаите, Чад каза:
— Ще се обадя на Полковника. Ще му кажа да прати няколко души тук, вместо безполезно да претърсват този плаж, където и бездруго няма да намерят Верити.
— Защо мислиш така?
— Когато някой я видя за последен път, тя влизаше в къщата на Шефа. Никой не я е видял да излиза. Плажът беше добре осветен, за да могат гостите да ходят там, когато решат. Имаше дори бар там долу. Шефа е помислил за всичко.
Беше прав. Освен това Шефа не беше човек, който оставя незабелязано каквото и да било. Всъщност, ако някой беше видял Верити, това трябваше да е той.
— Видях го как я гледа — спомних си. — Помислих си, че ѝ е хвърлил око, че я харесва… нали разбираш?
— Жалко, че не си била по-наблюдателна — каза Чад. — Тогава може би щяхме да знаем повече за това къде е отишла.
Вече набираше номера на полковника.
— Веднага идвам — чух го да казва, докато се обръщаше към мен. — Не съм от домошарите — продължи той, сега вече към мен — иначе щях да предложа да ти направя чай. Но предлагам поне да съблечеш тази мокра рокля, да вземеш един горещ душ и да си облечеш пижамата. След половин час ще се върна да те проверя. Ще донеса чай от партито на Шефа. Все пак, щом е помислил за всичко друго, сигурно е помислил и за това.
Проследих с поглед отдалечаването на колата му. Къщата ненадейно утихна. Животните бяха отишли в кухнята. Дори нощните пеперуди бяха спрели да пляскат с нежните си крилца по лампите. В храстите не шумоляха никакви миниатюрни създания; нямаше нежен глас, който да ме повика и да каже: „Дойдох си, Мирабела, върнах се…“
Угасих лампата в коридора и се отправих към спалнята си, като се спрях пред затворената врата към будоара на Джеруша — красивата жена, чийто дом някак си бях наследила, с цялата му красота и трагедията му. И все пак леля Джоли беше щастлива тук, и виж какво се случи в нея!
Влязох в стаята си, включих лампата, дръпнах тежките завеси от кремав лен, изолирах мрака и всички очи, които може би дебнеха от другата страна. Докато се обръщах с гръб към прозореца, ми се стори, че чувам шум отвън. Вятърът бе поутихнал. Изпълнена с подозрения, останах съвсем неподвижна, докато се ослушвах напрегнато. Всичко беше тихо. Казах си, че се държа глупаво, че си представям разни неща заради изчезването на Верити. Никой не беше пострадал, Чад и Полковника щяха да я намерят, както обещаха.
Ето пак! Шумолене на листа под крака.
Застинах, стиснала в ръка перлите. А после, както винаги когато се уплашех, гневът се плисна във вените ми и ги нажежи. Ако отвън имаше някой крадец, никога нямаше да се добере до перлите на леля Джоли, колкото и да опитваше…
Но си спомних и другите си чудодейни спасения — в каньона, в леглото си. Осъзнах, че това, към което се стремят нападателите, може да не са перлите. Страхувах се, че може да съм самата аз.
Двадесет и осма глава
Чад стоеше на ивицата трева на ръба на скалата над брега. Всъщност това дори не можеше да се нарече скала — по-скоро стръмен склон, който тръгваше от плажа и можеше да се преодолее с лекота от всеки човек с активен начин на живот, снабден с подходящи обувки — маратонки или работни обувки — но не и с изящни дамски вечерни сандали, каквито носеха всички жени на партито тази вечер. Тоест, тези, които не ги бяха събули, когато токчетата потънаха в тревата, или не бяха потърсили по-твърда повърхност на покритите с плочи тераси. Във всеки случай тогава всички се виждаха съвсем ясно, включително Верити. До мига, в който влезе в къщата през входната врата, която все още бе широко отворена, макар че сега нямаше мъже по черни тениски, които да стоят на пост.