По-нататък по плажа, над следите, оставени от прилива, далеч от светлините, Чад различи формата на сграда — квадратна, почти като кутия. От нея не идваше никаква светлина. Не я пазеше никой.
Известно време той остана на скалата, вперил поглед в сградата. Никой не излезе от нея. Никой не влезе. Това го накара да се зачуди какво точно представлява тя. Може би помещение за генератор? Но не, беше прекалено далеч от къщата — отвратителната розова вила „Мара“, която Шефа наричаше свой дом и от която сега един диджей пускаше оглушително високо страстни танцови мелодии, на които гостите не можеха да устоят.
Чад се запита дали да се върне във вилата и да провери още веднъж всички стаи за Верити, но някак усещаше, че няма да я намери там.
Той слезе по склона и се озова на покрития с камъчета плаж. Тук беше много по-тъмно и той изчака очите му да свикнат. Квадратната сграда се намираше на стотина метра от него. Можеше да я помисли за склад, за помещение за градинарски инструменти или нещо такова, но мястото ѝ на брега беше прекалено хубаво и струваше много долари на квадратен метър. Дори милиардер, особено пък проницателен и преуспяващ строителен предприемач като Шефа, не би похабил подобна първокласна земя за градинска барака. Не, сградата със сигурност беше важна. Нещо повече, навярно имаше голямо значение лично за Шефа.
Чад закрачи тихо, така както се бе научил в джунглата, без шум от стъпки или от чупене на клонки. Беше закопчал черното си сако над бялата риза и вървеше с наведена глава. Бе прекарал половината си живот при подобни обстоятелства. Знаеше точно как да действа, как да стане невидим, как да издебне плячката си, как да се ориентира в непозната територия. Беше лесно да се ориентираш в тази средиземноморска градина.
Сега вече можеше да види сградата отблизо. Нямаше нито прозорци, нито дори бойници в средновековен стил. Тази сграда беше съвременна и беше построена без прозорци съвсем целенасочено. Или Шефа искаше никой да не може да надникне вътре, или не искаше някой да погледне навън.
Зад него се разнесе лек шум. Чад се притисна към ствола на едно дърво джакаранда, чиито пурпурни цветове затрепкаха около главата му. Едва се сдържаше да не кихне.
Един мъж се приближи забързано по покритата с чакъл пътека, която водеше към бункера. Беше тъмно, но височината и телосложението му подсказаха, че това е Шефа. Чу дрънчене на ключове, докато другият мъж минаваше покрай дървото, толкова близо, че Чад чу дишането му — учестено, сякаш беше бягал. Шефа се спря пред бункера и ключовете издрънчаха в ръката му. А после един участък от покритата с бръшлян стена се плъзна на една страна като с магия и зад него се разкри стоманена врата. Шефа пъхна ключа си, мина през вратата, потъна в мрака и обраслата с бръшлян стена се плъзна обратно на мястото си, сякаш вратата никога не беше съществувала.
Чад изчака няколко минути да види дали Шефа ще излезе. Когато осъзна, че това няма да стане, безшумно пробяга до мястото, на което бе видял вратата. Започна да се бори с бръшляна, но не можа да го помръдне. Вратата сякаш не съществуваше.
Възможно ли бе Шефа да държи Верити затворена там? Но защо? Той беше прочут филантроп, светски човек, голям бизнесмен. Той командваше положението, можеше да има почти всяка жена, която пожелаеше; много от жените тук, на партито тази вечер, с радост биха споделили леглото му, славата му, блясъка му и парите му. Но ако имаше едно нещо, което Чад бе разбрал със сигурност, това бе, че външността понякога лъже. Парите не правеха човека. Човек бе такъв, какъвто се раждаше, какъвто израснеше. В крайна сметка това бе неговата същност.
Вратата към бункера изведнъж се отвори със замах. Чад се плъзна още по-навътре в сянката на дърветата. Шефа излезе от сградата с широки крачки, затръшна вратата и я заключи. Вече не носеше смокинг — беше се преоблякъл в черно поло, спортен панталон и маратонки. Чад го проследи с поглед как слиза по склона и побягва към вилата.