За миг Чад се запита дали не го е преценил погрешно. Възможно ли бе Шефа все още да е твърдо решен да намери Верити? Беше ли се разтревожил дотолкова, че да му трябва по-удобно облекло, за да обходи лично по-далечните краища на брега, по-дивите части на обширните градини, макар че цяла дузина мъже вече ги бяха проверили? Да, но тази къща беше на Шефа, а Верити — негова гостенка. Тя беше негова отговорност и може би сега той приемаше тази отговорност сериозно.
От тревистото възвишение видя как Шефа се отклонява от плажа и се изкачва по стъпалата на вила „Мара“. Чад тръгна след него, но се спря, когато зави зад ъгъла на вилата и видя телевизионните камери и репортерите, които вече правеха бързи снимки на Шефа, застанал там в специално подбраното за търсенето на младата жена облекло.
Без да се усмихва, Шефа погледна към насочените към него камери. После вдигна ръка.
— Знам, че имате основателна причина да сте тук. Единствената цел на всички ни е да намерим изчезналата млада жена. Ще ви трябва име, за да напишете статиите си. Казва се Верити Риъл и беше — е — гост на госпожа Мирабела Матюс във вила „Романтика“.
— Къщата на Джоли Матюс — обади се някой и направи бърза снимка, когато Шефа погледна към него.
— Точно така. Мирабела е племенница на покойната Джоли Матюс. Тя наследи имението и неотдавна дойде тук, като доведе приятелката си Верити. Тази вечер и двете бяха гостенки на моето парти. Полковника, когото всички вие, разбира се, познавате, организира търсенето, затова съм сигурен, че ще ме извините. Просто ще оставя всички да си вършат работата.
Той направи пауза и вдигна ръка.
— Има и още нещо. Съкрушен съм, че това се случи в моята къща. Някак си се чувствам отговорен. Бих искал да се разбере, че предлагам награда за завръщането на Верити. Обръщам се към всички вас, а може би и към човека, който е възможно да я е отвел някъде. Наградата е един милион долара.
През тълпата премина смаяно ахване.
— Разбира се — продължи той и отново вдигна ръка, за да спре коментарите — тази сума съвсем не е толкова, колкото струва един човешки живот. Тази млада жена е някъде тук. Трябва да я спасим, трябва да спечелим тази награда.
Той се отдръпна от светлините на камерите, слезе по стъпалата и хукна обратно по пътеката към бункера.
От мястото си в сенките Чад проследи с поглед отдалечаването му. „Страхотно представление — помисли си. — Или е роден актьор, или е искрен.“
Двадесет и девета глава
Беше минало известно време. Аз все още седях сама в спалнята си във вила „Романтика“ и се надявах Верити да влезе през вратата. Отново ми се стори, че чувам стъпки отвън.
С ръка на перлите си затаих дъх, сякаш всеки тих звук можеше да подскаже на някой натрапник къде се намирам. Но ако беше опитен, натрапникът вече щеше да го знае, както и това, че съм сама в къщата.
Е, добре, къде беше кучето ми? Защо Соси не се втурна с лай към мен, за да ме предупреди? Нима сиамската котка просто се бе заела отново да се разкрасява, да си ближе лапичките, да мие кадифените си уши? Ами онова проклето канарче? То не трябваше ли да запее? Да ми съобщи така, както на миньорите в тъмните подземни тунели, че наоколо дебне опасност? Дори Чад, който бе отишъл да ми донесе нещо толкова просто като чаша чай, го нямаше, когато имах нужда от него.
Кремавите ленени завеси се издуха под напора на внезапен вятър. Замръзнала от страх, зачаках да видя нечии крака, потънала в сенки фигура.
На масичката до леглото имаше малка лампа в стил ар деко — права медна основа, гравирана с вълнообразни линии и увенчана с хартиен абажур в бронзов цвят.
Вдигнах я. Беше по-тежка, отколкото очаквах, и едва не я изтървах. Това щеше да види сметката на крака ми… и какво щеше да си помисли Полковника, когато ме откриеха мъртва с един размазан крак? Че убиецът ми е някакъв фетишист? Какъв убиец?
Държах се глупаво. Налудничаво. Заповядах си да се успокоя, да се овладея, да се контролирам… Обзе ме спокойствие. И решителност. Нямаше тихо и кротко да умра в нощта… Бях боец и който и да беше моят враг, щях да се боря с него.
Все пак ми се искаше да бях подходящо облечена. В момичешката си пижама с щампа на пеперуди се чувствах уязвима. Трябваха ми дънките, обувките, трябваше да съм готова да се втурна да бягам. Защо тогава просто не побягнах? Но големият празен коридор с изгасени лампи изглеждаше толкова страшен!
Нямах друг избор. Трябваше да се махна. Едно бързо движение на ръката, и вратата се отвори безшумно. Пъхнах се през процепа. Бях навън. Допряла гръб до стената, се запромъквах като котка покрай стената на вилата.