Забеляза, че лекарят се е върнал заедно с Мирабела, която изпъкваше сред гостите с дънките си и над тях това, което приличаше на горнище на пижама.
Руснака изгаси цигарата си и зачака да види какво ще се случи, сега, когато докторът и приятелката му бяха тук. Огледа се наоколо, но Шефа бе изчезнал. Тази вечер май всички си играеха на изчезване.
Руснака извади от задния си джоб полупразен пакет „Марлборо“, изтърси отвътре една цигара, старата си запалка „Зипо“ и отново запали. С престилката си на сервитьор идеално се вписваше в сцената. Никой нямаше да заподозре човек, който цяла нощ им бе предлагал напитки от поднос. Този праволинеен Полковник, макар и умник, щеше да търси истински похитител — крадец с торба с плячка на рамо… или момиче, преметнато през рамо. Второто се оказа лесна работа — малката не тежеше много. Беше прекалено слаба за него, макар и, очевидно, не и за Шефа.
Е, изпълни задачата си. Както обикновено, сумата за плащането щеше да пристигне в банковата му сметка, анонимно, разбира се. Щеше да прекара останалата част от вечерта в сервитьорска работа, да разнася питиета, да се държи нормално. И да види какво ще се случи по-нататък.
Тридесет и първа глава
Стиснал в ръката си облечената в ръкавица ръка на Мирабела, Полковника трябваше да признае, че не мисли единствено за предполагаемо изчезналата ѝ приятелка. Беше му приятно да държи ръката ѝ, макар че се чудеше за ръкавиците. Предполагаше, че става въпрос за маниерничене, или може би цветът на маникюра ѝ не подхождаше на роклята, или цял куп други женски причини. Жените бяха загадка сами по себе си, а сега тази тук настояваше, че приятелката ѝ е изчезнала.
Полковника бе присъствал на множество партита; знаеше, че напиването или дори прекаляването с алкохола може да поразклати моралните устои, че една млада жена може да се озове в нередна, понякога дори опасна ситуация. Много се надяваше, че случаят с приятелката на Мирабела не е такъв, макар че като цяло се съмняваше как нещо такова би могло да се случи на такова изискано събитие. Шефа разполагаше със собствена охрана, хората му бяха навсякъде или поне доскоро бяха, макар че Полковника не виждаше нито един от тях наоколо точно сега. Все пак те изпълняваха заповедите на Шефа и правеха каквото пожелае.
— Така се тревожа за Верити! — промълви Мирабела, докато минаваха сред гостите и се отправяха към мрака в края ѝ, там, където светлината свършваше.
Полковника не пусна ръката ѝ.
— Мисля, че може да е пийнала малко повече. Случва се на партитата, а шампанското беше хубаво и изобилно. Повярвайте ми, не е възможно да ѝ се е случило нещо.
— Имате предвид тук ли? — попита Мирабела и се спря. Обърна се, погледна го и пое и другата му ръка в своите.
„Досущ като любовница“ — помисли си за своя изненада Полковника, когато усети аромата на парфюма ѝ, довян от лекия ветрец, който скоро щеше да се превърне в силен вятър. Знаеше го, защото беше чул прогнозата за времето. Надяваше се, че няма да е достатъчно силен да събори красивите тенти, покриващи бюфетите и баровете, разположени на терасите и по плажа.
Той беше мъж, останал верен на паметта на жената, която бе обичал повече от всички други. Сега за пръв път му се случваше тя да не е на първо място в мислите му. Парфюмът на Мирабела, топлата ѝ ръка в ръкавица в неговата, дори огромният сапфирен пръстен, който се вряза в кожата му, когато стисна по-силно пръстите му, му вдъхваха желание да не я пуска.
На Мирабела също ѝ харесваше усещането за дланта ѝ в ръката на Полковника. Тя вдигна глава и му хвърли бърз поглед — защото той, естествено, не беше първият привлекателен мъж, с когото флиртуваше, а дори при най-сериозни обстоятелства тя си беше флиртаджийка по душа.
— Нали ще я намерите заради мен, полковник? — промълви тя и за миг отпусна глава на рамото му.
Тридесет и втора глава
Пак бях сама в стаята си. Както винаги. Полковника и Чад търсеха приятелката ми. „О, Господи, о, Господи, нека Верити е добре!“ Каквато бях себична, мислех само за начина, по който изчезването ѝ се отразяваше на самата мен, когато моята клета, прекрасна Верити я нямаше. „Моля те, о, моля те, ела си вкъщи…“
Странно как сега мисля за вила „Романтика“ като за свой дом. Тя беше „дом“ за леля ми, а преди това и за Джеруша, жената, която я бе построила, която бе вложила в нея любовта си, щастието си, цялата си душа, а после е била принудена да я напусне.
Нощта никога не ми се беше струвала по-тъмна. Ослепителната светлина на фойерверките бе угаснала. Имах нужда от въздух. Излязох навън и повървях малко по брега. И тогава видях Шефа.