Никаква светлина не осветяваше пътя му, но той познаваше всяка стъпка от пътеката — толкова често бе минавал по нея. Бутайки количката пред себе си, той слезе, без да залита, по склона и стигна до брега. След като се озова там, свали Верити с известно усилие, защото сега тя беше съвсем неподвижна, и я положи на пясъка. После сгъна носилката и я занесе в къщата.
Всичко това му отне само няколко минути, но той знаеше, че за няколко минути може да се случи какво ли не. Тя обаче все още лежеше със затворени очи и широко разперени насинени ръце, точно както я бе оставил. Сега бе мигът за най-важното събитие. Спасяването.
Той я преметна през рамо и се запрепъва по мекия пясък към по-твърдата част от плажа, където идваше приливът. Остави товара си на брега и видя как морето се плисва над него. Стори му се, че чува шепот, че вижда как Верити обръща глава настрана. Изглеждаше идеално, мокра и моментът беше много подходящ.
Той я вдигна на ръце — този път не я метна през рамо, защото искаше да ѝ придаде вид на девойка в беда, а той самият да изглежда като нейния смел спасител. Героят.
Запрепъва се обратно по плажа покрай линията на прилива, в ярко осветеното пространство, където гостите му все още се въртяха с чаши в ръка и тревожни изражения. Полковника беше там, Мирабела също, както и онова копеле Чад.
— Намерих я — изхриптя Шефа и залитна, докато тичаше с Верити на ръце. — Мисля, че се е удавила.
Тридесет и четвърта глава
Чад се втурна към, както му се стори, мъртвата жена. Неподвижността ѝ, увисналата и челюст и обърнатите очи го накараха да изпита страх, че не може да направи нищо за нея.
Коленичи на пясъка. Пулсът ѝ трепкаше под пръстите му. Той веднага я обърна по корем, сложи ръце на гърба ѝ и натисна с всичка сила. Пак. И пак. От устата ѝ потече вода. После тя се закашля — дребно нещо, но показваше, че се връща в света на живите. На косъм. Той продължи да натиска. Силна кашлица. А после тя повърна морска вода и Чад разбра, че ще оцелее.
Застанал до него, Шефа се обади:
— Ако вярвах в Бог, щях да се помоля.
— Тогава повярвайте! — каза рязко Чад. — Мамка му, молете се! Просто се молете да не умре!
— Не и на моето парти — увери го Шефа. — Няма да го допусна.
Чад го погледна невярващо и по изражението му разбра, че говори сериозно.
Над рамото на Шефа той видя Мирабела, само на няколко крачки от тях. Беше притиснала ръка към устните си, а на лицето ѝ беше изписан ужас.
— Кажи ми, че ще се оправи! — промълви тя.
Чад вдигна клепачите на Верити, забеляза разширените зеници, осъзна, че са ѝ дали наркотик. Спомни си, че на партито изглеждаше пияна, че се препъваше, докато вървеше към къщата, след което никой повече не я видя. До момента, когато се появи безчувствена в прииждащия прилив с разбиващите се над нея вълни.
— Трябва да я заведа в болница — каза той и бръкна в джоба си за мобилния. — Ще я закарам сам — така ще е по-бързо, отколкото да чакам линейка да стигне тук.
— Не. Не, чакайте! — обади се Шефа и вдигна ръка да го спре. — Ще вземем моя хеликоптер. Веднага ще се обадя на пилота. Може да пристигне след пет минути.
Чад кимна. Стори му се удивително, че Шефа не само спаси полуудавеното момиче от морето, но сега ще му спаси живота за втори път, с хеликоптера. Струваше му се, че няма нещо, което Шефа да не може да направи.
Докато гледаше неподвижното момиче, Шефа ненадейно закри очи с длани.
— О, боже! — измърмори. — Как можа да се случи? На моето парти? Какво ще си помислят гостите ми?
Той се обърна към Полковника, който стоеше до тях и също говореше по телефона, и каза:
— Трябва да намерите виновника. Някой ѝ го е причинил — сложил е наркотици в питието ѝ, както съм чувал, че правят мъжете в евтините барове. Има нещо, което използват, за да накарат младите жени да престанат да осъзнават какво правят, а после ги водят у дома и ги изнасилват. Не мога да допусна някой да прави такива неща тук, в моя дом.
Макар че не го изрече, като го гледаше, огромен и несметно богат, Полковника очакваше да чуе: „Знаете ли кой съм аз?“.
— Трябва да намерите виновника! — продължи да беснее Шефа, като крачеше нервно напред-назад, стиснал юмруци.
От него се излъчваше напрежение. Полковника се възхити на загрижеността му, на потребността му да направи нещо за младата жена, която лежеше полумъртва на брега. Чад все още я натискаше по гърба. Обърна я и ѝ направи дишане уста в уста. Полковника не мислеше, че ще подейства. Как се беше случило? Какво правеше тя в морето? Дори пияна, дори дрогирана, тя със сигурност щеше да усети разликата между стъпване по пясък и борба да се задържи права сред вълните. Нямаше никаква логика.