— Не търсим „виновник“, сър — обърна се той към Шефа, който се обърна и го погледна с очи, разширени от гняв… както и от нещо друго. Възможно ли бе да е страх? — Това не е злополука — продължи Полковника. — Това, което търсим, е кандидат-убиец.
Шефа го загледа онемял.
Чад се опитваше да вдигне момичето, искаше да го занесе на суха земя.
Шефа сякаш дойде на себе си.
— Не. Чакайте. Имам количка.
Всички го проследиха с погледи, докато бързаше към бункера. Чад отново провери пулса на Верити. А после Мирабела се свлече на пясъка до тях.
— Обещавам да не плача — промълви тя, макар че сълзите вече течаха по страните ѝ, примесени с грим. — Мили боже, моля те, моля те, докторе, спаси я!
— Боя се, че направих всичко, което мога при тези обстоятелства.
Шефа се върна от бункера си със сгъната лека количка. Чад го изгледа изненадано. Такава количка не беше от нещата, които човек държи подръка. Всъщност не познаваше никого, който да има количка в дома си. До Шефа вървяха двама яки мъже, които помогнаха да качат Верити на количката и я закараха до площадката на хеликоптера. Само след няколко минути шестместният „Бийчкрафт Бонанза G36“ засвистя над главите им. Шефа държеше на думата си.
Вдигнаха количката с Верити и я сложиха върху седалките. Чад и Шефа се качиха след нея. Двамата мъже седнаха най-отзад.
След по-малко от десет минути стигнаха до местната болница. Шефа вече се беше заел с телефона, говореше на френски и раздаваше заповеди, както се стори на Чад. А после Чад си даде сметка, че разговорът е с организаторите на партито: Шефа им казваше да продължат събирането, поръчваше още вино, още шампанско, още храна, по-висока музика.
— Оставете ги да танцуват! — чу го Чад да изръмжава.
Чад беше сигурен, че гостите ще продължат да танцуват. Не биха дръзнали да постъпят другояче.
Тридесет и пета глава
Руснака намери перлите там, където ги бе изтървала жената. Взе ги, без да спира да тича, натъпка ги в джоба си и продължи напред, докато стигна до алеята, на която бе паркирал колата си под едно дърво с превити клони, които удобно я скриваха от минаващите превозни средства.
Той отвори шофьорската врата на реното с такъв замах, че тя се блъсна в бронята с оглушителен шум от удар на метал в метал. Боже! Прозвуча като пътна злополука. Сега можеше да дойде кой ли не. Руснака включи съединителя почти преди да е седнал. Изключи фаровете и зачака. Очите и ушите му бяха напрегнати до крайност в мрака. Не чу шум от стъпки, нито пък викове. Само музиката, която все още се разнасяше от партито на Шефа. Знаеше, че то ще продължи до сутринта, когато щяха да поднесат закуска от бекон, яйца, наденички и палачинки. Боже, в момента тази закуска щеше да му дойде добре! Стомахът му ръмжеше от нерви и глад, както и от няколко питиета в повече.
Правилото на Шефа беше да не се пие по време на работа, но, мамка му, човек трябваше да живее! Ако го хванеха обаче, можеше и да умре. Руснака го знаеше много добре. Твърде често именно той се бе оказвал човекът, натоварен с опасната задача. Затова щеше да изцеди тлъста сумичка от Шефа. Може би щеше да си открие нова сметка в Швейцария — тайна сметка, идентифицирана само по кода. Не знаеш ли кода, нямаш достъп. Швейцарците ги биваше в тези неща.
Проблемът беше, че пак не успя. Тоест, не успя да убие Мирабела, защото оня шибан доктор се появи в най-важния момент. Мамка му, едва не го хвана! Трябваше да изпълзи навън зад онези завеси, да се измъкне в нощта като лисица. Е, може би думата „вълк“ беше по-подходяща. Дааа, харесваше му. С остри зъби, свиреп, безстрашен. Точно като него.
Добре, сега вече беше на алеята и избягваше младите помощници за паркиране в червени сака, които тичаха напред-назад, сякаш животът им зависеше от това да закарат колите на правилното място и да ги върнат бързо в замяна на несъмнено разточителните бакшиши. Руснака знаеше всичко за тези неща. И той някога се беше занимавал с тази работа. В миналото си беше и сервитьор — роля, която изигра отново тази вечер. Бялата престилка беше натъпкана на задната седалка заедно с папийонката — в неговите очи символ на робството. Сега вече не беше сервитьор. Беше играл тази роля прекалено често в истинския живот. Но не като сега. Сега го правеше заради големите пари, които бе решен да получи. Шефа по-добре да внимава! Освен това Руснака щеше да му продаде перлите. Сигурен беше, че Шефа ще иска да ги върне на Мирабела.